Пол Ливайн - Текила и синьо алиби

— Надявам се, че не съм закъснял. — Джуниър размяташе мрежа в ръка. А в мрежата беше магнитната плоча.

Стив не можеше да повярва.

Аз трябваше да съм героят! Не Джуниър Муниър Грифин!

— Беше само на двайсет и пет метра дълбочина — каза Джуниър, докато се приближаваше към съдийската банка. — Но координатите на Бреговата охрана не бяха съвсем точни. Трябваха ми пет гмуркания. Не се нуждая от благодарности, разбира се.

Съдебната стенографка, млада жена с отворени на пръстите сандали и къса пола, беше зяпнала Джуниър като шоколадова мелба.

— Бихте ли си казали името за протокола? — попита тя.

— Харолд Грифин-младши.

А телефонният номер? — продължи тя.

— Да видим какво носите, млади момко — намеси се съдия Федърс.

Джуниър им отвори мрежата и подаде плочата на съдията. Надписът си беше още там — „Аз убих Стъбс“, подписано от Клайв А. Фоулс.

— Господин Соломон, това ли е писменото самопризнание, за което говорехте? — попита съдията.

— Да.

— И видяхте как господин Фоулс го подписва?

— Да.

— Добре, тогава. Доведете обратно съдебните заседатели. Мисля, че госпожица Лорд трябва да им представи ново доказателство.

Два дни по-късно в блажено опиянение от тиленол с кодеин Стив се унасяше във въжения хамак, опънат между две палми на брега на Шугърлоуф Кий. Щеше да заспи, ако баща му не ругаеше постоянно, докато лазеше рачешката по покрива на баржата си, борейки се със сателитната чиния.

— Да ти го начукам отзад! — изкрещя Хърбърт и удари с гаечния ключ по чинията.

Соломон бяха генетично увредени и не ставаха за домашни майстори, Стив го знаеше добре.

— Още е на снежинки — провикна се Боби от всекидневната. Гледаше телевизора, докато дядо му се опитваше да настрои антената.

— Хей, мързеливецо! — изръмжа Хърбърт. — Защо не дойдеш да ни помогнеш?

Стив се залюля напред-назад в хамака.

— Ако беше оправил теча, така че коритото да не се накланя надясно, нямаше да има нужда постоянно да местиш антената.

— Като че ли разбираш нещо от електроника!

— Тогава защо ме викаш да ти помагам?

Гол до кръста, с изцапани с боя шорти, Хърбърт лъщеше от пот. Сумтеше, докато се напъваше да премести чинията с няколко милиметра.

— Тате, защо не слезеш, преди да си получил сърдечен удар?

— Недей да се охарчваш за погребението ми — нареди му Хърбърт. — Не че ще го направиш.

— Сега е цяла снежна буря — докладва Боби отвътре.

— Майната му! — Хърбърт слезе по стълбата на задната палуба.

Боби провря глава през прозореца.

— Чичо Стив, можеш ли да оправиш телевизора?

— Напиши си домашното. Не е хубаво да гледаш телевизия. Особено новините по Фокс.

След няколко минути Стив чу непогрешимото дрънчене на ледени кубчета в стъклена чаша. Отвори очи и видя баща му да се приближава към хамака. Носеше две големи чаши, в които се полюшваше златиста течност.

— Предполагам, че не е безалкохолна бира?

— Не е и пикня от алигатор. — Хърбърт седна на пластмасовия стол до хамака. — Скоч с глътка сода.

— Дано не е само глътка. Това са половинлитрови чаши.

— Няма да те държи за дълго. Ще премахне болката.

— Боби написа ли си домашното?

— Ще си го напише, ако учителят му даде да направи уебсайт с камери в съблекалнята на мажоретките.

— Супер! — Стив седна и провеси крака от едната страна хамака. — Ох!

— Добре ли си, синко?

— Докато ми се качваше адреналинът в съда, бях добре. Сега съм малко замаян.

Хърбърт му подаде чашата:

— Наздраве!

Стив наклони чашата към неговата.

— Заблуда на врага.

Двамата си пийнаха и Хърбърт каза:

— Е, какви са новините от Виктория?

— Съдебните заседатели са се оттеглили в единайсет сутринта.

— Трябваше да си там.

Стив поклати глава и милиони топки заподскачаха между ушите му.

— Делото си е нейно. Не мое.

— Е, и?

— Когато излязат с присъдата, моментът трябва да си е само неин. Заслужава автономия.

— Що за дума е това? „Автономия“?

— На Виктория.

— Така си и помислих — възрастният мъж отпи една голяма глътка от скоча си. — Ще говорим ли или няма?

— Оттеглих иска си, ако затова ме питаш.

— Това го знам.

— Откъде?

— Пинки Любер ми каза.

— Още ли говориш с него?

— Говоря? По дяволите, ще го водя на риба другата седмица.

— Все още не мога да го разбера, татко. Сякаш си забравил какво ти стори.

— Не съм забравил. Простил съм.

— Това нещо от дзен-будизма ли е? Как можеш просто така да продължиш напред?