Арнет Лем - Продадена принцеса

Меридийн беше сама със съпруга си. Той я сграбчи през кръста и я притегли да седне на земята.

— Хареса ли ти ездата?

Любезният му тон изискваше подобен отговор.

— Да. Благодаря ти за нея.

Той се облегна на едно дърво. Раменете му бяха толкова широки, че дънера се скриваше зад тях.

— Трябва да призная, че се съмнявах в ездаческите ти умения. Грешал съм. Много добре се справяш с коня.

Нищо чудно, че хората от Елджиншър търсеха съветите му. Непринудените му маниери и приятелската му усмивка можеха да разтопят дори най-студеното сърце. Но не нейното, поне докато беше негова затворница. Не когато нейният тъмничар бе получил писмо по пратеника на баща й и го бе задържал при себе си.

Беше изгубила невинността си от Ривъс, но щеше да запази гордостта си. А ако той отново се опиташе да я прелъсти, щеше да му откаже под претекст, че трябва да държи под око Съмърлед и Сирина.

— Има още много неща, които не знаеш за мен.

Очите му грееха от сдържана страст. Той обхвана лицето й със същите тези ръце, които еднакво сръчно въртяха меч и разбуждаха огъня в тялото й. Когато устните им бяха само на един дъх разстояние, той прошепна:

— За мен е скъпоценна всяка твоя обикновена мисъл.

Желанието да се отпусне в ръцете му изтласка решението й да се добере до истината, но вече беше късно за отстъпление.

— Какво съобщение ти изпрати баща ми?

Тревогата изостри чертите му.

— Съобщение от баща ти ли?

Да не я мислеше за глупачка? Беше видяла как конникът излиза от крепостта през затварящите се врати.

— И по-рано съм виждала тази ливрея.

Ривъс стисна челюсти.

— Сама каза, че не искаш Да имаш нищо общо с шотландската политика. Да не си променила решението си?

— Той ми е баща.

Ривъс премести ръцете си на раменете й.

— Съобщението не засяга Меридийн Макгиливри. То се отнася до принцесата на Инвърнес.

— Колко удобно за теб! Когато ти изнася, ти заявяваш, че не мога да бъда едната, без да съм другата. А сега, понеже искаш да ме отстраниш, казваш, че въпросът не се отнася до мен.

— Ще стане твоя работа, когато признаеш истината, скрита в сърцето ти.

Сводът от ароматни борови клони сякаш слезе по-близо над нея.

— Каква истина?

Ривъс взе една шишарка и започна да скубе семената й.

— Една традиция, която презираш, макар да се справяш със задълженията на принцесата не по-зле от принцеса Кейтрин.

Принцесата, която бе съживила легендата за Чаплинг и Инвърнес, след като повече от век те бяха останали скрити. Нейният съпруг бил най-добрия воин с меча за времето си, също както Ривъс.

— Справям се с церемониите и с обучението на прислужниците.

— Това са задължения за благородници, Меридийн. Аз не съм искал да поемам такава голяма отговорност. Бях щастлив като син на месар. — Той разтроши шишарката. — Ти и традицията, която те е създала се превърнахте в моя съдба. Докато другите младежи крадяха целувки, аз се учех да чета.

— Майката на Гиби ли ти беше учителка? — Меридийн трепна от собствената си жестокост. — Съжалявам.

— Мери беше по-голяма от мен — смекчи се изражението му. — И, да, донякъде тя беше мой учител.

Меридийн се почувства засрамена, но не можа да сдържи любопитството си.

— Обичаше ли я?

Ривъс погледна покрай нея.

— Не бях безразличен към нея, но не е нужно да бъдеш ревнива.

Проклет да е, загдето четеше мислите й. За да го подразни, тя съчини на бързо една лъжа и си измисли въображаем ухажор.

— Тогава няма нужда да завиждаш на маршала на Скарбъроу за чувствата му към мен.

— О, но аз завиждам на този англичанин. Дано никога не ми се изпречва на пътя, защото ти ми принадлежиш, Меридийн. — Той метна настрани останките от шишарката и придърпа Меридийн до гърдите си. — Така е решил Бог. Вярно, че двамата бяхме млади на церемонията, но времето работи в наша полза. Това, а също и великолепния начин, по който изконсумирахме клетвите си.

Въздухът миришеше остро на напиращата пролет, а наивността на гласа му я подканваше да разголи душата си пред него.

— Ако баща ми дойде, аз няма да съм причината за обсадата на замъка Олдкеърн.

— Ами ако твоя английски маршал обсади манастира Скарбъроу, ти ли ще бъдеш причината?

Той имаше предвид измисления от нея поклонник.

— Сам знаеш отговора.

Той я завъртя с гръб към себе си и я притисна към гърдите си. С един замах на ръката си й показа полето, обсипано с бели лилии.

— Виж тази земя. В краката си имаш кралство и любов. Много мъже те желаят, но ти принадлежиш на мен. — Като я обърна отново с лице към себе си, той я прегърна силно. — По-скоро бих се заклел във вярност на сарацините, отколкото да те оставя да си идеш.