Арнет Лем - Продадена принцеса

Кесията беше избродирана от Ейлис, бабата на Меридийн. Вътре имаше древна броеница. Меридийн я помнеше добре, защото бе молила майка си да й позволи да се моли с нея. Сега не можеше да се застави да я докосне, поне не в Божия храм и не с измама в сърцето си.

— Задръж я, Ривъс — каза тя. — Истина ти казвам, направо се задушавам от всичките тези церемонии.

Очите му се изпълниха с тъга.

— Ще бъде тук, когато промениш решението си. — Той остави кесията на мястото й.

Меридийн потопи пръсти в светената вода, прекръсти се и се поклони. Ривъс направи същото и двамата тръгнаха напред по пътеката.

— Свещеникът още ли е същият? — попита тя.

— Не. Отец Кларънс бе призован в Рим.

Той й помогна да коленичи, след това се отдаде на молитвите си. Меридийн не можа да се сдържи и погледна към него. Със сведена глава и сплетени пръсти, той приличаше на архангел. Русата му коса, влажна от вечерния въздух, имаше вид на ореол около главата му. Вероятно той почувства погледа й, защото се извърна леко към нея и й се усмихна.

Когато очите му се отвориха, тя почувства как я облива възхищението му и сърцето й трепна в отговор. Броеницата й се изплъзна от ръката и падна с гръмовен шум върху каменния под. Двамата посегнаха към нея едновременно и раменете им се докоснаха. Ривъс взе броеницата, вдигна я и остави мънистата да се изнижат в едната му длан. Наведе се по-близо до нея, докато челата им не се докоснаха. Очите му се затвориха, той наклони глава напред и я целуна.

Устните му бяха меки и еластични както преди, но в целувката му се криеше цяло богатство от усещания, които се простираха отвъд разтуптяните сърца и задъханите гърди. Като че ли той се опитваше да измъкне душата й и да се слее с нея, а тя, подобно на птица, която дълго бе стояла в кафез, стоеше на прага на клетката си и не можеше да направи крачката напред към свободата, която той й предлагаше.

Ривъс се отдръпна с все още затворени от смущение очи.

— Не мога да се съсредоточа върху молитвата — промърмори той. После се размърда и стана. — Ще те изчакам отвън.

Усещането, че губи нещо, бе толкова дълбоко, че насмалко не го извика да се върне. Но какво би могла да му каже? Че му прощава, загдето бе разбил на парчета живота й? Или че е щастлива, защото отново се е върнала в страната на чудовищата?

Можеше да й изпрати бележка, вместо да я краде в тъмна доба. Можеха да си разменят писма. Би могъл да я помоли да се завърне. Но тя нямаше да поиска и той го знаеше. Не си бе загубил времето със сладки слова и с ритуалното ухажване. Не го беше грижа, че тя е изплашена. Искаше меч и кралство и само тя можеше да му ги даде.

Обхвана я тъга и тя сведе глава и започна да се моли за скорошен край на мъките си. Когато болката затихна тя избърса сълзите от очите си и излезе от църквата.

Ривъс седеше на стъпалата отпред. Стана бързо и от усмивката на лицето му Меридийн предположи, че неговото настроение също се е прояснило.

Като се престори, че дълбоката емоция, която бяха изпитали изобщо не бяха я изживели, тя попита:

— Кой е сега свещеника ви?

— Отец Томас, по-младият син на херцога на Рос.

Владенията на този човек бяха огромни. По времето, когато Меридийн бе напуснала Шотландия, Негова светлост бе управлявал дори Западните острови.

— Херцогът на Рос съюзник ли ти е?

— Най-верен при това. Прислужницата ти, Елън, е любимата му внучка.

Меридийн простена мислено, защото, ако казаното от него бе вярно, влиянието на съпруга й не знаеше граници.

— Предполагам, че Лизабет е също нечия наследница.

— О, не. Бащата на Лизабет е мелничар, но към нея ще се отнасят като към принцеса, щом свърши службата й. Тя ще получи зестра за службата си, както другите прислужнички преди нея.

Меридийн бе чула достатъчно за една вечер. За нейно удовлетворение Ривъс също се беше умълчал. Минаха покрай казармите.

Изведнъж той спря, ослуша се, а очите му обшариха стената. Когато погледът му стигна до парапета върху стената точно над главната врата, той изруга тихо.

— Чакай тук.

Почти безшумно се изкачи по стълбата, водеща към стената. Премина бързо по пътеката, приведе се под трепкащите факли, без да обръща внимание на стражите, край които минаваше. Стигна до мостовата кула и Се скри в мрака.

Във въздуха се разнесе женски писък.

В следващия миг от тъмнината изскочи женска фигура, облечена с наметало и се втурна към светлината на факлите. Беше Сирина, чиито червени коси блестяха като мед. Последва я Съмърлед. Карето му не можеше да бъде сбъркано. След това се показа Ривъс. Един много разгневен Ривъс.