Арнет Лем - Продадена принцеса

Проклет да е Кътбърт Макгиливри за жестокото му отношение към нея! Проклет да е, загдето я бе противопоставил на всички шотландци! Проклет да е и самият той, загдето бе живял с мисълта, че тя ще изпълни дълга си!

— Явно ти доставя удоволствие да се инатиш.

На красивата й уста заигра усмивка.

— Мисълта ти е много бърза, Ривъс. Аз съм само едно селско момиче.

— А пък аз съм председател на Камарата на лордовете — разсмя се той.

Тя се присъедини към смеха му и на Ривъс му се прииска да я прегърне.

— Кога ще пристигнем? — попита тя.

— След няколко дни. Зависи от вятъра.

— Добре. Значи ще имам достатъчно време.

Той се стегне и застана нащрек.

— Време за, какво?

Тя протегна ръце и ги сложи върху бузите му. Дланите й бяха ледено студени, при все че в очите й блестеше топлина. Беше готов да пропадне в този примамлив поглед и да я последва, където тя му посочи.

— Ще имам време — прошепна тя, — за да подготвя провала ти.

След това се обърна и го остави там, където беше, с разрошена от вятъра коса и обезпокоено от думите й сърце.

Два дни по-късно, призори, корабът хвърли котва в пристанището на Елджин Енд. Меридийн се суетеше в каютата си, като сгъваше и разгъваше фините дрехи, които Ривъс й бе подарил. Розово елече привлече погледа й. Покрай шията и по ръбовете то бе бродирано със златни нишки. Дрехата й стоеше чудесно, понеже контрастираше с тъмночервената й рокля. Дори обувките, ръкавиците и бельото й бяха точно по мярка.

Сигурно бяха научили мерките й от Ана.

Меридийн се почувства измамена, затръшна капака на сандъка, отиде до илюминатора и се загледа през малкия отвор. Безкрайното, бурно море изпълни кръгозора й.

Откакто бяха преминали край Абърдийн, тя беше в очакване, сякаш в гърдите й бе започнал да бие тъпан. За стотен път се чудеше как може да се освободи от Ривъс Макдъф. Не можеше да се вземат под внимание обещанията на едно осемгодишно дете, особено когато то е било изплашено и смутено, подтикнато със сила да се закълне. Законът би трябвало да я освободи от всяко задължение. Ако ли не, църквата със сигурност би анулирала неконсумирания брак.

Неконсумиран. Ето тук се криеше нейният изход. През целия път бе стояла в тази каюта в търсене на начин да осуети плановете му. Мислите й бяха обусловени от предразсъдъците, но сега истината излезе наяве. Влиянието на Ривъс не се простираше върху църквата. Щеше да подири убежище сред духовенството. Те щяха да я подслонят и да призоват папата да застане на нейна страна. Новият крал Едуард сигурно можеше да бъде убеден да подкрепи анулирането на брачния й договор. Говореше се, че той бе забранил на клановете да се обединяват.

Страховете й се стопиха и настроението й се повдигна.

Еуфорията й бе прекратена от драскането, което долетя откъм вратата.

— Кой е?

— Ана е, милейди.

Доносницата. Меридийн се опита да извика у себе си антипатия към момичето, но със сърцето си разбираше, че Ана просто е следвала указанията на Ривъс Макдъф и на собствения си баща. Тя си представи как той е придумал чувствителното момиче. Преди тринайсет години бе направил съвсем същото с едно друго дете, с едно момиче, чийто баща се бе опитал да го убие.

Меридийн отвори вратата.

Ана влезе в стаята със загрижено лице. Носеше наметало от дебел черен вълнен плат, подплатено с финото каре на Съдърлендови — сложна плетеница от зелено, черно, червено и бяло. Хубавата й коса беше разбъркана, а кожата на лицето й — зачервена от вятъра.

— Предполагам, че ме мразиш.

— Не мога да мразя един непознат, Ана, а за мен ти си именно това.

Ана вирна дръзко брадичката си.

— Преструвах се, само защото беше необходимо.

Признанието, че приятелството им е било престорено натъжи Меридийн. В живота си тя бе имала малко приятели. Най-старите й и близки приятелки, Клеър и Джоана Бенисън й бяха отнети — едната от смъртта, а другата от съпруга й. Подобно на Ана, останалите богати момичета в манастира бяха по-млади от Меридийн и бяха склонни да се обръщат към нея по-скоро като към съветник, отколкото като към приятелка.

— Ти изигра ролята си, Ана.

Тя сви облечената си в ръкавица ръка в юмрук.

— Бих дала живота си за обединението на Хайлендс.

Меридийн почти се разсмя.

— Заблуждаваш се, ако си мислиш, че и аз ще направя същото.

— Но ти си родена за това.

— Макар и да заслужава похвала, ентусиазмът ти не може да запали дори една искра на лоялност в мен. Точно обратното. Завиждам ти, защото моят дом е Англия. Така че не си прави труда да ме убеждаваш.