Арнет Лем - Продадена принцеса

Той се усмихна, но мислите му представляваха плетеница от съмнения. Наистина се бе надявал, че ласкателствата ще я подмамят. Още една негова глупава грешка.

— Това означава ли, че ще ми дадеш меча?

— Не. Но ми доставя удоволствие да те гледам как се заблуждаваш.

Бъди търпелив, каза си той. Гневът й беше донякъде оправдан. Определено бе сбъркал като я бе предизвикал отново. Но ако се опиташе да я подмами, това все пак беше нещо различно.

— Очаквах много по-радушен прием при нашата повторна среща.

Тя му хвърли убийствен поглед.

— Значи имаш перверзна фантазия. Почувствал, че тя бе наближила словесната му клопка, той й подхвърли примамката.

— Само защото те накарах да премислиш възможностите, които стоят пред теб?

Тя извърна глава и проследи плуващото до кораба семейство тюлени.

— Да премисля възможностите ли? Не бих могла, защото не аз правя избора.

— Изборът рядко е наш, защото иначе никога не бихме изпитали голямата радост от това да се изправим пред затруднения.

Тя го изгледа, очевидно сериозно заинтригувана.

— Явно сериозно си прегърнал идеята да спориш с мен, Ривъс.

Сбогом убежище, каза си той. Време бе да каже това, което му беше на сърцето.

— Бих предпочел да прегърна теб.

Тя се изчерви и когато погледите им се срещнаха, тя побърза да извърне очи. „Хайде, Меридийн, давай, продължи играта“ — мислено я подкани той.

— Не.

Поне не му бе казала никога. Явно имаше напредък. Готов да й отстъпи, той свали гарда.

— Забравих за какво говорехме.

Кожената подплата на наметалото й пърхаше, край лицето й. Снежнобелият хермелин беше идеален фон за дългите й ресници. Меридийн почти се усмихна.

— Опитваше се неуспешно да ме накараш да обмисля възможностите, които имам.

Прииска му се да подскочи от радост. Беше я довел точно там, където искаше.

— Шотландия е една от тях.

Тя се стегна.

— Една неприемлива алтернатива.

— Откъде знаеш? Не си стъпвала на хайлендска земя от тринайсет години.

Тя сложи ръка на гърдите си.

— И ми беше много добре.

Така беше наистина. Но сега той искаше да я види как просперира.

— Имаш ли кон, Меридийн?

Объркването придаде земен оттенък на царствената й красота.

— Да.

— Сама ли го избра?

— Разбира се. — Тя обърна поглед към вахтения матрос. — Да не очакваш да е паднал от небето?

— Ако ти кажа, че имам кобила за продан, ако започна да възхвалявам качествата й и да описвам предимствата й, няма ли да поискаш сама да прецениш? Или в същия миг ще се откажеш от животното?

— Ако ти ми препоръчаш коня, тозчас ще се откажа от него — прямо отвърна тя.

Ривъс със съжаление отбеляза малка загуба. Но поне не можеха да го обвинят в страхливост.

— Имаш остър ум.

— Планът ти беше очевиден — обидено каза тя. Изведнъж настроението му отново се възвърна и като се наведе към нея през една каца с вода, я подкани:

— Ами, просвети ме тогава що за план имам.

— Много просто. Сега, след като вече ме държиш като пленница, ще се опиташ да пренебрегнеш цялата жестокост на действията си. Ще ме отведеш в дома си и ще зачакаш. Смяташ да ме прелъстиш с чара си и да ме омагьосаш с мъжествената си привлекателност.

Ривъс не се сдържа и додаде:

— Значи мислиш, че съм привлекателен?

Почти със смях тя отвърна:

— Аз съм ядосана, Ривъс, а не сляпа.

Той се наслади на комплимента, защото инстинктивно чувстваше, че едва ли щеше често да чува похвали от нея. Не и преди тя да се влюби в него.

— Помниш ли последния път, когато се видяхме?

— Разбира се. Ти се вмъкна в стаята ми и ме отвлече противно на волята ми.

Отговорът й успя леко да го засегне.

— Преди това.

— Да. Бях на осем години и се мъчех да не повърна върху краля на Англия.

Мислите му се върнаха към онова доблестно момиче, но ако покажеше макар и едва забележима слабост, зрялата жена щеше да се възползва. Трябваше да намери златната среда между двете.

— Разбирам. Самият аз очаквах кралят да ме обеси преди залез слънце.

Тя ококори очи.

— Така ли?

— Да. Дори бях забравил да си обуя обувките.

Изражението й се смекчи.

— Съжалявам. Не бях забелязала… не бях…

— Не беше и помислила за моите чувства през онзи ден?

— Да. Бях прекалено болна и заета с безпокойства за самата себе си.

— Мислила ли си за онзи ден оттогава?

— От доста време не съм се сещала.

Все пак тя си бе спомняла и той скъта този скромен подарък до сърцето си.

— Ти се омъжи за мене. Хората от Елджиншър бяха свидетели на церемонията.