Арнет Лем - Продадена принцеса

— Това няма значение. Какво ще кажеш тогава за хората в Англия, които аз наричам свои приятели?

— Покани ги да ни дойдат на гости у дома.

Инатът отново я сграбчи в лапите си.

— Не искам да бъда твоя жена.

— Аз също не искам да остарявам — отвърна той. — Но не мога да спра хода на времето.

Тя го погледна с изпепеляващ поглед, който би накарал слугите да се спъват от бързане.

— Възрастта не може да бъде пренебрегната. За разлика от брака ни.

Дума не можеше да става да се разтрогне брака.

— Бяхме избрани един за друг.

Тя придърпа нагоре ръкавиците си.

— Ти преследваш една легенда, Ривъс.

Ривъс не се сдържа и сложи ръка на рамото й.

— Не искам легендата, а теб, Меридийн.

Тя погледна към ръката върху рамото й и промърмори:

— Явно гориш от желание да станеш съпруг и баща.

Въпросът за децата беше опасен и твърде общ за момента.

— Всеки мъж е задължен пред Бога да стори това.

Устните й се извиха в разбираща усмивка.

— Но първо ти трябва меча на Чаплинг.

Чаплинг! Това беше едно древно понятие, идеално подбрано от първата принцеса на Инвърнес, символ на единството. Мечът тя бе подарила на съпруга си. Подробностите на благословения им живот бяха описани в Завета. Както винаги сантименталните чувства накараха гърдите на Ривъс да се свият.

— Да. Ще взема меча и ще продължа легендата…

— А-ха! Така си мислех. Всъщност съм ти нужна не аз, а сбъднатата легенда.

Думите й го накараха да се сепне.

— Не се извинявай — продължи тя. — Всички тези символи са изгубили смисъла си. Какво би ми попречило да взема меча и да ти го дам, в замяна на това да се завърна в Англия?

Неговата собствена амбиция, помисли си Ривъс. Би могъл да властва над Хайлендс без церемониалния меч в ножницата си и без принцесата до себе си, но тогава първо щеше да му се наложи да победи клана Макгиливри. Искаше да постигне целта си единствено чрез мир, който не можеше да осигури без нея.

— Ще ти кажа какво ти пречи да се възползваш от рожденото си право: страхът и омразата към баща ти.

Искреният му коментар, изречен прямо, постигна желания ефект. Тя свали маската си на безразличие.

— Мислиш си, че знаеш всичко, Ривъс — сериозно рече тя.

— Да, що се отнася до теб.

— Не меча си тръгнал да търсиш, Ривъс. — Тя заобиколи кацата с вода, за да бъде извън обсега на ръцете му. — Иска ти се да ме обвържеш със земята, която мразя. Искаш деца от мен.

Много умело тя се бе измъкнала от емоционалните рискове и от напълно реалната опасност, която представляваше за нея баща й — умение, което бе усъвършенствала в продължение на тринайсет години. Само докато спеше тя отново се превръщаше в онова малко, изплашено момиче.

— Жестоко е да се отказва на един мъж да има деца.

Любопитството й се бе разпалило и тя засили натиска си.

— Наистина, Ривъс, кажи ми, колко силно ти се иска да имаш меча?

Повече от въздуха, който дишам, изкрещя мислено той. Но отпъди тази мисъл. Водеха цивилизован разговор, а това вече беше едно начало.

— Колко силно ти се иска да се върнеш в Англия?

Силата на волята й беше почти осезаема.

— Достатъчно силно, за да продължавам да се пазаря с теб.

— Да не смяташ да чакаш Второто пришествие?

Тя стисна решително устни.

— Да, дори Третото пришествие, ако е нужно.

Непреодолимата й решителност го накара да изостави първоначалния си план. Каква ирония на съдбата — след като години наред се бе подготвял да я отведе у дома, сега трябваше да я отведе насила. Тя бе казала, че хората му са обречени да вкусят разочарованието. Едно твърде слабо описание на онова, което те щяха да изпитат. Всъщност те щяха да бъдат смазани, защото той бе прибягнал до драстични мерки, за да направи място за нея в сърцата и живота на хората в Елджиншър.

Свежият априлски вятър развя наметката й, а влажният въздух събра кичурите коса, обрамчили лицето й. Климатът тук подхождаше на настроението й.

— Изглежда, че имаме възможността — подразни го тя — да изпитаме извънредната радост, от нашето първо спречкване.

Ривъс мислено добави остроумието към списъка на достойнствата й.

— Имаш ли всичко, от което се нуждаеш?

— Колко любезно от твоя страна, че се грижиш за нуждите ми. Преди да ти отговоря, бих искала да ми кажеш колко дълго смяташ да ме държиш?

Той не успя да сдържи надигналото се в гърлото му ръмжене.

— Махай се, Меридийн.

Тя примигна в престорено объркване и смъкна ръкавиците си.

— О, с удоволствие бих се махнала от живота ти, стига само ти да се махнеш от моя.