Арнет Лем - Продадена принцеса

Меридийн гореше от нетърпение да слезе на брега и да намери църквата. Тя тръгна напред към мостика. Миг по-късно я последва Ривъс.

Докато го гледаше да крачи към нея, Меридийн разбра защо жените го желаеха. Това не значеше, че тя също ще посегне към ябълката на раздора. Все пак беше достатъчно честна, за да признае пред себе си, че той имаше стройна фигура, която се подчертаваше от прилепналите му панталони и ръждивочервената туника. Ботушите правеха краката му да изглеждат извънредно дълги, като идеално подхождаха на небрежната му походка.

Със свободно отпуснати ръце и разрошена от вятъра руса коса, той огледа кралството си с очи на човек, привикнал да властва. Когато погледът му се спря на Меридийн, тя не можа да потисне прилива на гордост.

— Да не съм оцапал лицето си? — попита той.

— Не съм забелязала — дръзко отговори тя. — Бях прекалено заета да мисля за измамата, която ти тежи на сърцето.

Той смръщи вежди.

— За да бъдем по-точни, отчитам че съм заобиколен от злоба, но тя тежи на мислите ми. Някоя предстояща нощ ще мога да я споделя с теб.

Нощ ли? Зачуди се кога ли щеше да намери време за нея, ако се приемеше, че разполага с толкова много жени.

— Не се безпокой. Ана ми каза.

— Какво ти е казала?

— Всичко, което ми е нужно да знам за теб.

Ривъс сви рамене, но любопитството му остана неудовлетворено.

— Да вървим.

Към тях се приближи едно кривозъбо момче, облечено в карирана туника, повело златист жребец и пъстра кобила. С възбуден поглед, момчето се вторачи в Меридийн. Очите му не се откъснаха от нея, дори когато се поклони до кръста.

Обзе я меланхолия. Майка й винаги бе получавала погледи, изпълнени със страхопочитание и дълбоки поклони. От години Меридийн не бе мислила за жената, която бе позволила на краля на Англия да грабне осемгодишната й дъщеря и да я изложи на опасност.

На раздяла майка й бе сложила в ръцете на Меридийн Завета на принцесата. От първия си съзнателен миг тя знаеше за книгата и за отговорността, която един ден щеше да падне върху нея. Всъщност Меридийн през цялото време бе обучавана точно с тази цел. От деня, в който се научи да чете и смята, тя бе започнала да моли майка си да й позволи да прочете книгата. Това й бе забранявано до деня на сватбата. Беше чувала легендите за предшественичките си, но не й бе позволявано сама да прочете историите.

— Моли се на Бога крал Едуард да те закриля, детето ми — беше й рекла майка й. — Сред хайлендците ще срещаш само мъка.

Меридийн затвори очи от болка, така силна, както в онзи далечен ден. Майка й не само я бе изоставила, но бе крила Завета до деня, в който кралят я бе отвел. Елинър бе лишила дъщеря си от възможността да научи нещо повече за своите предшественички.

След краткото пътуване до Елджиншър, Меридийн се бе сгодила и бе предала книгата на Ривъс за съхранение. Не бе успяла да прочете хрониките на прабабите си. По този начин не бе могла да усвои опита им и се бе лишила от съветите им.

— Добре ли си? — додаде Ривъс. — Ако предпочиташ, можеш да се возиш в кола.

Загриженият му тон я трогна. Меридийн вдигна глава към конете и промърмори:

— Предполагам, че не е нужно да питам кой кон ще яздя?

Кафявите му очи проблеснаха насмешливо.

— Ще можеш ли да се справиш с жребеца?

Меридийн почувства, че той говори не за жребеца, а за себе си. Трябваше да укроти малко мъжествения му огън. Тя измъкна камата си и рече:

— Ето с това мога и да го скопя.

При все че се държеше изцяло под контрол, Ривъс все пак процеди:

— Може би той ще има нещо против.

— Да. Предполагам, че ще извиха „ох“.

Ривъс любопитно присви очи.

— Приеми моите комплименти, милейди, но все пак се чудя, защо не избра червената рокля.

Говореше за най-впечатляващата и скъпа рокля в сандъка — рокля от червено кадифе, обрамчена със злато. При по-други обстоятелства сигурно би загубила ума си но тази дреха.

— Цветът щеше повече да подхожда на настроението ти — добави той.

— Траурните дрехи идеално подхождат на настроението ми.

Момчето им подаде поводите и се втурна към селото, като крещеше.

— Принцесата е тук. Принцесата се връща у дома заедно с господаря.

— Макдъф! Макдъф! — завика някой.

Жителите на малкото крайморско селце подеха скандирането. Гласове, млади и стари, дрезгави и нежни, викаха името на господаря си — техния бъдещ крал. В отговор на поздрава им, Ривъс помаха с ръка.

Изглеждаше щастлив, че се прибира у дома. Контрастът между неговите и нейните чувства бе толкова силен, че на Меридийн й се прииска да заплаче.