Арнет Лем - Продадена принцеса

Пронизваща болка стисна гърдите й.

— Кажи ми.

Като събра самообладание, тя подсмъркна:

— Държиш се деспотично.

Той я потупа по гърба и насочи коня си настрани от ескорта.

— Да.

— Ти си неделикатен като всички хайлендци.

Устните му докоснаха слепоочието й, а след това устата й. Тя се дръпна от прегръдката му. Силните му бедра се стегнаха.

— Аз съм един от тези хайлендци — промърмори той.

— Това не е оправдание.

— Не, ни най-малко не е оправдание.

— Защо се съгласяваш толкова лесно?

Той я прегърна рязко, силно, след това се наведе назад, докато погледите им не се срещнаха. Очите му бяха топли, а едното ъгълче на устата му беше изкривено в усмивка, която скоро се заличи.

— Защото бях забравил, че последният път, когато посети дома ми, ти беше едно ужасено дете. — Той избърса сълзите й с облечената си в ръкавица ръка. — Не е нормално да си спомняш това време и да трепериш от страх.

В главата й прозвуча като предупреждение предишното й заключение. Той беше шотландец, дори по-лошо — хайлендец. Един хайлендец не би се държал така мило, освен ако не преследва някаква цел. А фактът, че с такава лекота бе проумял какви са мислите й, обезпокои Меридийн повече от привлекателната му усмивка.

Тя се отдръпна, раздразнена от детската си реакция.

— Не треперя.

Погледът му остана прикован в нейния.

— Не, не трепериш. Но стана отстъпчива, за което съм ти признателен.

Отстъпчива? Темперамента й се разпали.

— Ще съм беззъба старица, преди да отстъпя пред теб, Ривъс Макдъф.

Усмивката му стана още по-широка.

— Остави тази мисъл. Прекалено си хубава, за да остарееш някога.

Хубавите думи се търкаляха от устата му като камъни по планински склон. Двайсет жени го желаеха. Двайсет жени бяха готови да го приемат. Дали той също желаеше всичките?

— Запази си измамните думи.

Като напълно сговорчив мъж, той кимна:

— Да сключим сделка. Ти ще споделяш с мен, а аз ще се въздържам да те лаская.

Ривъс не го знаеше, но тя нямаше да остане тук достатъчно дълго, за да сключи примирие с него. Чакаше я убежището на църквата.

— Ха! Казано като от истински хайлендец. Няма да се пазаря с теб.

Усмивката му стана сладко-горчива.

— Веднъж вече си го нравила. Преди тринайсет години ти стана моя.

Постъпваше глупаво, като й напомняше този факт.

— Не аз, а кралят на Англия ме даде в твоите ръце. Аз нямах избор.

Като използваше само краката си, той върна жребеца обратно на пътя.

— В такъв случай още сега ще ти дам един урок. Можеш да се правиш на сръдла и да се срамиш пред всичките тези хора или можеш да се държиш като достойна наследница на всички принцеси преди теб.

Бяха достигнали билото на хълма.

— Хора ли? — каза тя. — Какви хора?

— Тези хора.

Тя се обърна и гледката, която се разкри пред погледа й, накара дъха й да секне.

Покрай пътя към замъка Олдкеърн се бяха наредили стотици хора. Фермерите размахваха шапките си, вдигнали високо във въздуха гребла и мотики. Жените развяваха кърпи, а после попиваха с тях насълзените си очи. Децата подскачаха, пищяха и се бутаха напред, за да виждат по-добре.

Гордост изпълни гърдите на Ривъс. За разлика от него, шотландката, седнала до него, стоеше неподвижна като пън. Възторгът на хората беше заради нея, а тя не обръщаше ни най-малко внимание. В душата му се прокрадна съмнение, защото се бе надявал, че този радушен прием ще започне да разтапя студеното й сърце.

Обърната към тълпата качулката на наметалото и закриваше лицето й от него. Можеше само да се моли тя да не се покаже несправедливо безразлична към тях. защото се бе скарала не с тях, а с един крал и със сина на месаря.

Към тях се втурна едно момиченце на около шест години, стиснало в ръка букет замръзнали лилии. Ривъс забави коня и се наклони настрани с надеждата, че Меридийн ще вземе цветята.

Слава на свети Кълъмба, тя ги взе и благодари.

Детето засия и се втурна обратно при семейството си.

След малко един младеж излезе напред и подаде на Меридийн чаша, голяма колкото длан. По ръба й бяха издълбани петолистници — символ на принцесата.

— Оказвате ми голяма чест, сър — каза тя на момчето.

— А-ха — отвърна той, като се залюля на пети и придърпа надолу закърпената си дреха.

— Е… — тя замълча, чудейки се какво да отговори. — Ти си добро момче.

Младежът се поклони и побърза да застане край баща си.

Почитането на принцесата на Инвърнес беше обичай, стар като празнуването на Деня на жътвата. Ривъс се зачуди защо тя не си спомни и не отвърна на момчето с правилните думи?