Арнет Лем - Продадена принцеса

— Познавам ли ви, шерифе? — попита тя. Обърканият Броуди сложи отново шлема си.

— Беше преди много години, вие бяхте…

— Заложница — прекъсна го тя. — Каквато съм и днес.

Ривъс реши, че с получаването на подаръците от децата великодушието й се бе изчерпало. Не бе обърнала внимание на нито един от мъжете, които яздеха с Броуди. Същевременно всички те искат да се поперчат пред нея с мъжествените си стойки.

Броуди хвърли въпросителен поглед на Ривъс, но той само поклати глава. По-късно, насаме щеше да му обясни.

— Милейди желае да отиде направо в църквата.

— Днес е сряда — рече Броуди, като отдалечи коня си от мрачната кобила на Леели. — Отец Томсън отиде в Неърн.

— Кога ще се върне?

Меридийн бе прекарала сред духовници години наред. Въпреки това тя продължаваше да бъде твърде пламенно отдадена на църквата. Ривъс се надяваше да не е добила странни привички в манастира. Познаваше мъже, чиито съпруги бяха неестествено привързани към молитвите. Жената на Макларън имаше олтар във всяка стая, дори в килера, в резултат на което в детската стая нямаше никой. Това нямаше да се случи и в замъка Олдкеърн.

— В петък — отвърна й Ривъс.

Удовлетворена от отговора му, тя се изправи.

— Тогава можеш да ми покажеш моите стаи.

Тя натърти на последното, за да подчертае разделението, което думите й подсказваха. Предизвикателството й беше разбираемо. Ривъс не бързаше. Пред него стояха години, за да узнае мислите й и да спечели сърцето й.

Като кимна на Броуди, той срита жребеца си: Стражите също тръгнаха, за да заемат местата си отстрани на Ривъс. Щом набраха скорост Ривъс хвана по-здраво Меридийн. А когато преминаха в галон тя сама се притисна към него.

Ято кокошки и шумни патици бяха накацали върху наскоро съоръжената с топове крепостна стена, която обхождаше огромния външен двор на замъка. Стражите по стената се насочиха към тесните отвърстия и птиците се разлетяха.

Във вътрешния двор се бутаха овце и мучаха говеда.

Щом конете влязоха в двора на замъка протръби рог. Войниците по стените подеха обичайното си приветствие:

— Макдъф! Макдъф!

Ако Меридийн чуеше същия ден още веднъж това име, щеше да започне да пищи като луда. Чувстваше се смазана под тежестта на толкова много ласкателства и доказателства за вярност. Дали наистина не беше единственият човек, готов да се противопостави на Ривъс Макдъф? Не. Не и в Хайлендс, защото тук винаги бе имало ежби. Сега цареше съгласие. Но утре или следващата седмица някой клан щеше да обиди друг. Мъжката гордост щеше да бъде наранена. Възрастни мъже щяха да се държат, като кучета пред парче месо, вързано за канап. Щеше да почне война. Щеше да дойде краят на благоденствието. Майки, жени и дъщери щяха да тръгнат с посърнали лица и разбити сърца. Бащи, съпрузи и братя щяха да оправдават своята жестокост с приказки за мощ и за правото на този или онзи клан. Дъщери щяха да бъдат принесени в жертва на врага.

Дано Бог й помогнеше да остане тук единствено в ролята на временен наблюдател.

Кулите близнаци се извисяваха в небето. Тесните процепи, предназначени за зорките стрелци с лъкове, сега се бяха превърнали в наблюдателници за любопитните. За голямо учудване на Меридийн, по нейна преценка, в самия двор имаше поне двеста души. Видя същата онази стена, на която преди години бяха сложени копията, с набучените на тях глави. Днес, под поривите на вятъра, там се вееха знамената на Макдъф и на дузина други кланове. Един флаг привлече погледа й — Маккуин.

Сега вече знаеше как Ривъс я бе открил. Най-добрата й приятелка, Джоана, бе разкрила пред съпруга си, Дръмънд Маккуин тайната й. Той, на свой ред, бе информирал Ривъс. Логичното заключение, което следваше от този факт, обезсърчи Меридийн. Копнееше да види отново приятелката си от детинство. От любов към племенника си смелата Джоана бе приела самоличността на сестра си и се бе впуснала в бурен живот. Меридийн й завиждаше за това, защото нейното собствено бъдеще изглеждаше мрачно.

Между двете кули на замъка Олдкеърн стоеше малка закръглена постройка, украсена със скъпи цветни стъкла и пръстен от офики, посадени в двора. До ковачницата бяха работилниците на бъчваря и коларя, а до стената на замъка бяха долепени внушителна казарма и оръжейница. Мишената, която войниците използваха, стоеше забита в утъпканата земя и изглеждаше измамно безобидна.

Меридийн погледна на изток и най-сетне забеляза църквата, вклинена между дърводелската работилница и тъкачницата.