Арнет Лем - Продадена принцеса

Трапезарията беше отделена с преходна врата от голямата зала. Над каменния свод в гладката скала бяха издълбани думите „Единно царство“ — един древен вик за шотландско единство, останал без отговор.

Мотото беше изсечено наскоро, защото, дори когато бе била момиче, щеше да забележи открито написаното предизвикателство. Погледна към Ривъс, който се чувстваше така удобно в ролята си на великодушен господар и беше толкова последователен в опитите си да я задържи. Пожела му успех в неминуемото му разочарование. Но, все пак, не можа напълно да скрие усещането за щастие, което извикваше в нея направеното само за тринайсет години от сина на един месар.

Закръглените стени бяха украсени с хералдични бойни щитове. Еленът — символ на клана Гордън стоеше край орела на клана Мънроу. Кралската котка на Макферсън делеше място с могъщия меч на клана Гън. И над всички тях царстваше развилнелия се лъв на Макдъф.

— Мислила ли си някога, че ще видиш събрана на едно място толкова много хайлендска добра воля? — додаде той.

— Не и не мисля, че тя ще процъфти.

Усмивката му помръкна, а погледът му доби отчуждено изражение. Забележката й го бе наранила и Меридийн почти бе готова да го помоли за извинение.

— Искаш ли ейл или билково вино? — попита я той. — Сайбил Монфише е известна с напитката, която вари от билки и плодове.

Трябваше ли да му откаже? Видът на толкова много хайлендско оръжие, накачено покрай нея, трябваше да я изплаши. Въздействието му, обаче беше точно противното. За първи път, откакто бе напуснала Англия, Меридийн се чувстваше в безопасност и това ужасно туптене в гърдите й бе изчезнало.

Тъй като знаеше, че скоро ще се върне в Скарбъроу, тя предпочете да избере за известно време компанията на Ривъс.

— Предпочитам ечемичена отвара, но, ако нямате, ще опитам виното.

— Кажи на Монфише да има винаги готова ечемичена отвара за милейди.

— Да, сър — рече Сим. — Веднага ще изпратя момчето от кухнята до хамбара.

Ривъс кимна на слугата, който се завъртя рязко и си тръгна с отекващи по каменния под стъпки.

— Кажи ми какво стана после между теб и Робърт Брус.

— Сключихме мир. Той гори от нетърпение да се запознае с теб.

Нима коронованият крал на Шотландия щеше да опрости подлостта на Ривъс? Вероятно, тъй като бяха съюзници. Тази новина й донесе известно разочарование, но Меридийн имаше и други възможности.

— Тогава трябва да поканиш краля си.

— Вече е сторено. Ще дойде за Еньовден.

Меридийн се зарадва. Ако Робърт Брус се надяваше на среща с Меридийн Макгиливри, чакаше го разочарование. През юни тя вече щеше да се разхожда сред високата до колене английска детелина.

— Чудесно — рече тя, понеже не можа да измисли нищо друго.

— Знам какво си мислиш, Меридийн. Отговорът е: да, той се радва, че изгубеното агне се връща при стадото си.

Желанието да го поправи отстъпи на идеята за насладата от бъдещата победа.

— Прекрасно.

Ривъс се пресегна и свали една кутия, сложена на висок рафт. От кутията извади колана на господарката на замъка — същият колан, на който тя можеше да закачи ключовете от стаите в замъка.

— Това е за теб.

Фино изработени верижки от злато и сребро се преплитаха и оформяха символа на женската власт. Дори колана на майка й не бе толкова хубав.

— Няма да го нося.

— Напротив, ще го носиш.

Ако Ривъс заподозреше, че се готви да избяга, можеше да й попречи. Затова тя се подчини. Взе колана и го сложи около кръста си.

— Прилича на колан на целомъдрието.

— Какво знаеш за коланите на целомъдрието?

Преди две години в манастира бе пристигнало едно момиче от Кент, което носеше това ужасно устройство. Ключът бе изпратен по отделен пратеник. Меридийн успя да вземе ключа и заедно с другите момичета пробваха колана за развлечение. По-късно сестра Маргарет бе наредила на ковача да изкове от колана пиростия.

— Знам достатъчно.

Той отиде до игралната маса, поставена близо до огнището, взе чифт зарове и ги разлюля в шепа.

— Да ти поръчам ли един колан?

— Опитай и ще го захвърля по похотливото ти лице.

Той цъкна укорително и търкулна заровете обратно върху масата.

— Рядко съм похотлив.

— Често ли каниш истински мъже?

— Напоследък не. Изглежда, че съм обречен да живея в компанията на страхливци и похитители.

Той отиде до масата и се върна с нанизаните на пръстен ключове от замъка.

— Ако подсладиш малко езика си, ще живееш много по-добре тук.