Арнет Лем - Продадена принцеса

— Да не би ти, синът на месаря, да ми заповядваш?

— Не. — Той закачи тежкия обръч на колана й. — Само те съветвам като твой съпруг.

С добавянето на тежките ключове, колана се смъкна надолу върху хълбоците й.

— Никога няма да се покоря.

Ривъс кимна и се приближи към нея, за да намести колана й.

— Само защото баща ми беше месар?

Тя отстъпи извън обсега на ръцете му.

— Не за това, а защото синът му е едно зло чудовище.

Той сложи ръка на гърдите си и примигна с престорена невинност.

— Но аз всъщност съм кротък като агънце.

Тя се изсмя. И преди бе казал тази глупост.

— Ако си толкова нежен, защо ме отвлече, вместо да ме съблазниш с нежните си молби?

Той закрачи напред-назад с ръце зад гърба и Бог знае каква пакост в ума. Никога ли не се гневеше? Господи, ако това бе истинската му същност скоро щеше да си отиде в Англия.

Сигурно щяха да последват още словесни трикове, така че Меридийн предпочете да поеме инициативата.

— Предполагам, че би предпочел да падна в ръцете ти и да те залея с любовта си.

Сякаш, че я предизвикваше. Той разтвори широко ръце. Тази поза щеше да изглежда глупаво при всеки друг, по-дребен мъж, но Ривъс Макдъф беше прекалено добре скроен и го знаеше. Противно на волята си, тя установи, че му се възхищава, че харесва стегнатия му кръст и силните крака, широките му рамене и привлекателната му външност.

Привлекателен. Интересът й изчезна и тя съжали за изречените мислено дръзки думи.

Меридийн не помръдна и Ривъс повдигна презрително вежди.

— Така си и мислех. Ти си прекалено страхлива. Съмнявам се дали някога през главата ти е минавала поне една мисъл за страст — като размаха показалец към нея, той добави мъдро: — Англичаните са унищожили романтиката в теб.

— Как смееш да твърдиш, че си разбрал мислите ми? — та той не я познаваше ни най-малко. — Какво изобщо би могъл да знае един хайлендец за копнежите на женското сърце?

Потънал в размисли, той се приближи до нея и спря на една ръка разстояние.

— Всеки уважаващ себе си шотландец ще ти каже, че твоята кожа е толкова гладка, та чак кара човек да те помоли да се докосне до ръката ти. Усмивката ти е богатство, което съперничи на планина от злато.

Сладкодумието му я поласка. Ривъс взе ръката й и я поднесе към носа си.

— Само дето миришеш на кон и кожа — добави той. Меридийн замръзна по средата между обидата и смеха. Той й намигна и последния победи. Със смях тя отиде до масата и изми ръцете си в легена. Сапунът беше ароматизиран с изтравниче. В ума й проблесна един спомен.

Много, много отдавна тя бе тичала из поле от изтравниче, така високо, че не можеше да вижда над растенията. На колко ли години е била тогава? Сигурно на три или четири, защото на шест бе започнала да расте бързо като лиственица на слънце.

— Какво те кара да се усмихваш? — попита Ривъс, като й подаде кърпата.

Една щастлива мисъл, което беше странно, защото рядко си спомняше с любов за детството си. Не трябваше да го прави често, нито да споделя мислите си с него.

Потърси някакъв подходящ отговор и го намери в завръщането на Сим.

— Усмихнах се при мисълта, че ще вкуся напитката на мисис Монфише. Трябва да я пробвам, докато се къпя.

Изражението му й подсказа, че не е успяла да го заблуди, но той прояви достатъчно добро възпитание и остави темата да отмине.

— Оттук, моля — рече той, като й подаде чаша вино. Поведе я през тесен, но добре осветен коридор към една обкована с желязо врата. В дървото бе дълбоко издълбан петолистник.

Меридийн не можа да сдържи саркастичната си забележка.

— Странно колко ти харесва това цвете.

Той повдигна едната си вежда, но изражението му излъчваше по-скоро търпимост, отколкото презрение.

— Не само цветето, Меридийн. Имаш клетвата ми над това цвете.

— Можеш да вземеш клетвата си и да я втъчеш в дрехите си, ако питаш мен.

Той вдигна резето и отвори вратата, без ни най-малко да се подразни от гневните й думи.

— Твоите покои.

Меридийн моментално бе поразена от красотата на стаята и не забеляза трите слугини, които стояха до стената. Явно това беше малката постройка между кулите, същата с офиките пред нея. Беше я харесала как изглежда откъм двора.

Построена наскоро, постройката беше изпълнена със слънчева светлина, навлизаща през скъпите стъклени прозорци. Покрай тях беше постлан красив килим. Върху килима имаше кошници с прежда и скъпоценни сребърни нишки. Станът й щеше да подхожда съвършено на това слънчево място.