Арнет Лем - Продадена принцеса

— Изкарахме тежка зима — додаде той сред глъчката.

— Ще изкараш още по-тежка пролет — промърмори принцесата.

Той надяна изплашена маска на лицето си.

— Може би в твоите нежни ръце?

— Подигравай ми се, щом ти харесва. Толкова по-зле за теб.

Ривъс въздъхна с престорена решителност.

— Тогава, може би, ще трябва още сега да се предам в ръцете ти.

Идеята, че той би отстъпил я накара да се усмихне. Тя прибра камата в канията и запази отговора за себе си.

Като я сграбчи през кръста, младият мъж я вдигна върху кобилата, постави я на седлото, но не я пусна.

— Може би ще трябва да се унижа в краката ти, Меридийн, и да те помоля да споделиш… ъ-ъ… да пощадиш жалкия ми живот.

Доброто й настроение се стопи. Хватката му беше твърде силна, властта му прекалено заплашителна, а освен това си играеше с думите, както дете с нов пумпал.

— Може би трябва понякога да сдържаш езика си.

— Бих предпочел да държа теб — тихо каза той.

— В момента го правиш.

В усмивката му имаше нещо вълче, а погледът му доби изражение, сякаш знаеше нещо, за което тя нямаше представа.

— Когато те взема в ръцете си, ще разбереш смисъла на думите ми. Дотогава ще се задоволя с това да ти представя дома ти и поданиците ти, милейди.

Намигна й, после възседна нервния жребец и я поведе по пътя.

Меридийн кипна от яд. Той бе станал уверен, като звяр, който, е наближил бърлогата си. Нека засега се самозаблуждава. Съвсем скоро щеше да го лиши от деспотичните му придобивки. И тогава щеше да избяга от тази прокълната земя на чудовища.

Начело със знаменосеца, понесъл флага на Макдъф, украсен с изправен на задните си крака разярен лъв, те преминаха по пътя, по който тя бе пропътувала преди толкова много години.

Добре поддържан път прорязваше гора от голи широколистни дървета, тук-там прошарена с лиственица и кедър. Нататък пътят се разклоняваше и това извика друг мрачен спомен. Умът й се върна назад в годините. Златният лъв върху развяващото се знаме се превърна в метла върху червено-бял фон. Мъжът край нея се превърна във войнствения крал Плантагенет, а тя отново бе изплашено дете.

Следвайки указанията на миналото, тя насочи кобилата към дясното разклонение.

— Не по стария път — тя чу някой да казва.

Стар път. Стари спомени. Мислите й отидоха още по-назад. Застанала е в голямата зала на замъка Килбъртън, твърдината на баща й. Тя го призовава, умолява го да не позволява на краля на Англия да я отведе. Удря я така силно, че тя пада на пода. Бузата я боли силно. Той я ругае, вини я за правото й по рождение и за силата, която ще притежава един ден. Извисява се над нея и продължава да крещи. Желае смъртта й. Свивайки се изплашено в детския си страх, тя моли майка си да се намеси. Майка й остава глуха за молбите й.

— Меридийн?

Ривъс Макдъф. Не босият син на месаря, а умелият воин, който я бе върнал в страната на кошмарите.

— Какво има, Меридийн?

Той изравни жребеца си с по-дребната кобила. Меридийн изпусна разтреперана въздишка и примигна, за да прочисти сълзите от очите си.

— Изплашена си? — каза той, явно учуден.

През воал от тъга, тя му отвърна:

— Остави ме на мира.

Ривъс я сграбчи и я сложи пред себе си на гърба на жребеца. Прекалено разстроена, за да се противи, тя се загледа в пустата гора. Чувстваше се толкова безжизнена.

Мъжете бяха отнели бъдещето й. Бяха й откраднали възможността сама да си избере съпруг и да има свои деца. С алчността и властта си, шотландците я бяха осъдили на изгнание. Тя бе прегърнала безопасността на Англия, но въпреки всичко бе попаднала в ръцете на друг един шотландец. Ето този шотландец. Хайлендецът Ривъс Макдъф. Нейният съпруг.

— За какво си мислиш, Меридийн?

Утешителният му глас я извади от унеса на болезнените спомени. Почувства се обградена от топлина, като в пашкул. Кога бе отпуснала глава на рамото му? Не можеше да си спомни. Кога бе промушила ръка около кръста му? Не знаеше.

Ватираното кадифе на туниката му беше като възглавница под бузата й, а ръцете му милваха гърба и раменете й.

— Моля те, кажи ми какво ти тежи. Твоята мъка ме обърква, мила Меридийн.

Произнесена като шепот, молбата стигна право до сърцето й. Сълзите й започнаха да капят и тя се притисна още по-силно към него в търсене на топлина.

„Мила Меридийн!“ Само ако тези думи бяха искрени.

Момичешките мечти за любящ съпруг и красиви деца се бяха стопили. Годините, които я чакаха, се бяха очертали. Животът й се превръщаше в бездънен кладенец от вярност към клановете, вражди между клановете и церемонии на клановете. Гардове, които я следват навсякъде, досущ дете, което гледа, без всъщност да участва.