Арнет Лем - Продадена принцеса

Рендолф беше по-младият брат на Дръмънд Маккуин, някогашен старейшина, който наскоро бе пуснат от английски плен. Жената на Дръмънд бе отраснала заедно с Меридийн в манастира Скарбъроу. Миналата Коледа Дръмънд беше проводил брат си, Рендолф с писмо до Ривъс. В бележката той разкриваше на Ривъс къде може да открие Меридийн и му обясняваше, че тя не иска да има нищо общо със съпруга си или с Шотландия.

Тогава Ривъс бе изпратил Ана Съдърленд в манастира Скарбъроу да провери как стоят нещата.

Ривъс се изкачи нагоре по стълбата и вдигна капака. Нощният вятър свиреше над палубата и той се загърна плътно в наметалото си, за да се предпази от студа.

— Да сигнализирам ли на кораба на Рендолф? — попита Съдърленд.

Ривъс забеляза кораба, който се люшкаше силно върху вълните.

— Да. Трябва да им предам писмо за Брус.

— Писмо ли? Но кралят очаква да види принцесата. Поне така каза, когато напуснахме парламента в Сейнт Ендрюс.

Ривъс никога не бе лъгал своя монарх. С помощта на Робърт Брус Шотландия щеше да скъса с английското владичество. Принцесата беше неделима част от този план.

Най-добрият му избор бе да заобиколи истината.

— Рендолф казал ли му е, че пътуването предизвиква лошо настроение у жена ми.

Съдърленд цъкна с език.

— Отчасти е вярно.

Така и беше, за нещастие на Ривъс Макдъф.

— Изпрати извиненията ми на краля и го покани в замъка Олдкеърн за Еньовден.

— След два месеца? Мъдро решение, Ривъс, защото ще имаш време да я укротиш.

— Не се бой, приятелю. Мисля, че утре ще приеме нещата по-добре.

Уви, не беше така.

Меридийн изскочи на палубата, хвърли студен поглед към Ривъс и потърси усамотение край борда. Възнамеряваше да се пребори с него с доброта и разум.

Беше се облякла с най-топлата дреха, която той и бе подсигурил — дълга до глезените хермелинова наметка, гарнирана по края с щавени кожи. Кожите бяха първо обработени, за да добият мекота, после бяха боядисани в бледозелено и накрая бяха украсени с преплитащи се петолистници — символ на принцесата. Цветът им допълваше горското зелено на очите й, а мекотата на кожите подчертаваше нежността на лицето й.

Меридийн беше силела великолепната си черна коса и я бе прибрала на тила си. Един порив на вятъра се завъртя покрай нея, но тя само вдигна качулката на наметката си и продължи да се взира към хоризонта. Застанала така, тя приличаше по-скоро на кралица, готова да благослови флотата си, отколкото на жена, изгаряща от нетърпение да изпълни обета си.

Сърцето на Ривъс скърбеше за младата принцеса, която бе малтретирана по такъв ужасен начин, че бе намразила страната си. Молеше се да успее да я накара да почувства, че е в безопасност, защото подозираше, че омразата й се корени в страха.

Със сладко-горчива нежност, той признаваше пред себе си, че благоговее пред нея. Измъчваше го фактът, че мисълта за завръщането й у дома я прави така нещастна.

Животът се бе оказал жесток към неговата красива шотландска принцеса. При все че не можеше да промени миналото, можеше поне да осигури бъдещето й. До него тя щеше да просперира, а в замяна щеше да облекчи самотата му и щеше да му помогне да постигне целта си. Тя щеше да царства над Хайлендс така умело, както най-първата принцеса, нейна съименница. А за него оставаше да бъде достоен за смелостта на тази жена — предизвикателство, което той бе готов да посрещне. О, да. Беше им време, помисли си той с усмивка. Приближи я хвана я за ръката и поздрави:

— Добро утро, милейди.

Тя се дръпна, за да се освободи от ръката му.

— Не се бой, че ще скоча в морето. Нямам намерение да загубя живота си заради Шотландия.

Ривъс се примири, че нямаше да има успех, но все пак додаде отново:

— Тогава за какво си готова да рискуваш живота си?

Тя се обърна с лице срещу вятъра, а очите й проблеснаха на слънцето като изумруди.

— За възможността да се върна в Англия.

— Да постигнеш целта си и да се върнеш в Англия са двете страни на една и съща монета.

Деликатните й вежди се сключиха в недоумение. Като наклони глава, Меридийн подхвърли:

— Станал си хайлендски философ. Наистина странно.

Обидата отскочи от Ривъс досущ камъче, запратено срещу боен щит. Напомнянията за нейните задължения бяха довели до странен резултат.

— Не. Просто не очаквах, че ще се откажеш от правото да упражняваш волята си. Предполагах, че ще проявиш повече разум.

— От теб ще излезе добър крал на Хайлендс — подигра му се тя. — Хората заслужават мошеник като теб.