Арнет Лем - Нишките на съдбата

Някакво момиче с тежка престилка предлагаше баница с дроб и халби горчива бира. Носеше се воня на мърша, свине и гниещи плодове. Сравнен с кристалния въздух и чистите пътища на Пъруикшир, Лондон приличаше на купчина тор.

Малко момиченце, разтегнало уста в беззъба усмивка, продаваше маргаритки и лалета. Сърцето на Сюизън се сви от мъка, когато си представи как би трябвало да изглежда сега родната й земя — обсипана с ухаещи диви цветя и пирен. Покритите с богати пурпурни цветове поля бяха нейното място за игра, а белият пирен — магията за щастие, която диреше.

Обхваната от носталгия, неспособна да се бори с очарованието на пролетта, младата жена купи една маргаритка и я забоде на корсажа си.

— Благодаря, госпожо — усмихна се момиченцето.

Сюизън се зачуди къде ли е майката на детето и що за жена трябваше да бъде тя, за да остави такова малко създание да работи на улицата. Тя никога нямаше да бъде такъв безотговорен родител. Всъщност тя никога нямаше да стане родител. В гърдите й пламна познатият буен, болезнен копнеж. Тя го обузда с усилие на волята си.

Един поглед към слънцето, издигнало се високо в небето, бе достатъчен, за да разбере, че закъснява за срещата си с Нели. Забеляза я, щом отмина още няколко сергии.

Сложила ръце на хълбоците и вирнала решително брадичка, тя бе застанала лице в лице с някакъв търговец на кукли. Нели бе неустрашима също като своите непобедими прадеди — викингите. Тънкият й нос бе осеян с лунички, което й придаваше детински вид, в светлосините й очи просветваше познатото предизвикателство. Очевидно недоволна от цената, тя поклати глава и дебелите й руси плитки се разклатиха енергично.

— За сляпа ли ме мислиш? — извика Нели и размаха някаква кукла, която напомняше Сорча, русокосата й дъщеря. — Искаш да ограбиш цялата ми надница, проклет англичанино!

Сюизън я потупа по рамото. Прислужницата се извъртя и изсъска:

— Махни си мръсните ръце от мен или ще съжаляваш! Аз пристигнах първа. — Осъзнала грешката си, тя зяпна. — Лейди Сюи…

Младата жена придърпа припряно прислужницата към себе си и прошепна:

— Внимавай какво говориш!

Смутена, Нели се огледа, за да види дали някой не я е чул.

— Няма значение — додаде Сюизън, забелязала тревогата на слугинята. — Плащай на човека и да се махаме оттук.

Без повече разправии, Нели подаде няколко монети на търговеца, който ги пое с увиснало от смайване чене.

— Простете — промълви Нели, след като се отдалечиха. — Някой ден моят език ще ми струва живота. Не мога да свикна нито с косата, нито с новата ви външност.

Младата жена докосна косите си.

— Боядисването беше добра идея.

Слугинята засия и рече:

— Да, така е. Кой можеше да помисли, че ще изглеждате толкова различна? Но нищо чудно, щом кожата ви е толкоз светла. — Засмя се, като оглеждаше творението си. — Лондончанките слагат перуки или се опитват с помощта на боята да постигнат същия червен цвят, какъвто имате вий. Ний обаче ги надхитрихме.

Сюизън се усмихна.

— Досега трябваше да съм свикнала с новия цвят, но все още всеки път, когато мина край някое огледало, поглеждам повторно, за да се уверя, че съм аз.

— Днес е добре да измием косите ви и да боядисаме корените — заяви Нели, все така без да откъсва поглед от косата на господарката си.

— Да, ако обичаш. — Младата жена въздъхна щастливо. — Не съм правила истинска баня повече от седмица.

Прислужницата вдигна глава.

— Значи не само аз мисля така — вий се къпете прекалено често. Винаги сте го правили.

— Във всеки случай възнамерявам да кисна във водата дотогава, докато изстине напълно.

Нели надникна в кошницата на господарката си.

— Трябва ли да купувате нещо?

— Това онова: ряпа и гълъби за вечеря. — Младата жена набърчи нос при мисълта за неприятното меню. — Освен това се надявам да намеря далекоглед за Лаклан Маккензи.

— Аз ще напазарувам вместо вас и после ще се срещнем край магазина на Чиптън. В него продават далекогледи.

Сюизън й подаде пазарската кошница и се запъти към Португалската улица. По тротоара преминаваше група пътуващи актьори, като правеше неприлични жестове и хвърляше дървени дукати и калаени монети към тълпата.

Когато трупата отмина, младата жена прекоси улицата и се опита да премине покрай няколко уличници, наквасени до ушите с джин. Отвратена от тази гледка и нетърпелива по-бързо да стигне целта си, тя ги измери с леден поглед.

В магазина на Чиптън наистина имаше далекогледи. Продавачът, чиито хлътнали очни орбити правеха лицето му да изглежда като череп, отказа да й покаже желаната стока, настояваше тя да докаже, че има нужните пари. Нели тъкмо се готвеше да повика собственика, когато чу зад гърба си познат, дълбок глас.