Арнет Лем - Нишките на съдбата

Погледите им се срещнаха.

— Ще измъкнем всичките си шотландски съкровища от неговите лапи. Знам, че ще го направим — изрече, сякаш даваше обет, Сюизън.

Нели се ухили широко.

— Така е. Какво може да направи един раболепен англичанин срещу две храбри шотландски момичета?

— Майлс Кънингам ще загуби, на друго не може и да се надява — добави яростно младата жена.

Очите на слугинята блеснаха при споменаването на името му.

— Трябва да купим и други подаръци, преди да тръгнем от Лондон. — Спря пред една сергия, отрупана с цветя и пакетчета със семена. — Като например някакви китки за градината на леля Ейлис?

— Съгласна съм — отвърна Сюизън, обзе я отчаяние, щом се сети за леля си.

— Съжаленията няма да помогнат на Ейлис. Тя е това, което е — объркано дете в тялото на жена. — Тъй като господарката й не отговори, Нели додаде: — Изобщо не е сигурно, че вашите деца ще бъдат като нея. Особено ако се омъжите за Маккензи. Той е прекалено хубав, за да създаде недъгави деца.

В гърдите на младата жена запулсира старата позната болка. Колко пъти й се бе искало да остави настрани страховете си и да се съгласи да се ожени за Лаклан Маккензи? Прекалено често, но в крайна сметка практичността неизменно надделяваше, тъй като природата можеше да се окаже много жестока.

— Докато съществува макар и минимален риск — отвърна убедено тя, — това е равносилно на хазартна игра за мен. А и не обичам Маккензи. — Тъй като Нели понечи да се възпротиви, господарката й добави: — Точка по този въпрос. Решението ми е взето, каквото и да казваш… или каквото и да е мнението на Майлс Кънингам.

Прислужницата спря рязко.

— И как стана така, че Той подхвана темата за вашата женитба?

— Мисли, че е време Сюизън да се омъжва.

Нели сграбчи ръката на господарката си и попита развълнувано:

— Да не искате да кажете, че Кънингам знае коя сте в действителност?

— Разбира се, че не знае.

Слугинята си отдъхна.

— Какво още каза?

— Това е всичко. — Сюизън направи кратка пауза. — Освен че, поради кой знае каква причина, той мисли Сюизън за грозна и глупава.

— Ама че побъркан — възкликна бурно Нели. — Робърт му изпрати портрета ви миналата година и на него изглеждахте много добре.

— Може да си пада по блондинки като теб — подразни я младата жена.

Прислужницата се наду като пуяк.

— Има какво да се каже по този въпрос! Той обаче несъмнено е говорил повече, отколкото ми казвате сега.

Господарката й се засмя и рече:

— Майлс не се е прибирал от деня, в който спомена за грозотата ми. Зает е с разтоварването на „Шотландска мечта“.

— Пред магазина на Чиптън обаче не разтоварваше никакъв кораб. Доколкото видях, по-скоро разтоварваше страстта си към вас.

— Нели… — започна предупредително Сюизън, не й се искаше да й припомнят колко вулгарно се бе държала.

Прислужницата се намръщи.

— Добре де, но защо той се занимава с разтоварването на прекрасния си кораб?

— Мистър Куксън си е счупил крака.

— Куксън също ли е тук? — зяпна от изумление Нели.

Сюизън я потупа по ръката.

— Не се паникьосвай. Той също не подозира нищо.

— Мислех, че старият циция вече е погребан.

Младата жена се засмя още по-силно, като се сети за детинските пререкания на Маки и Куксън.

— Не е чак толкова стар.

— За Бога, какво още не сте ми казала?

Сюизън преразказа първата си среща с Майлс и описа останалите членове на прислугата.

— Тази Маки изглежда има здрава глава на раменете си. — Помисли за момент, и добави: — Макар да е проклета англичанка!

Сюизън обаче я слушаше само с половин ухо. Вниманието й бе привлечено от витрината на някакъв магазин за платове.

— О, Нели — въздъхна тя. — Не е ли хубава тази гледка?

На витрината бе наредена истинска изложба от красивите платове, производство на становете в Роуард касъл. Топ нежнозелен муселин, осеян с деликатни маргаритки, заемаше централното място. Край него бяха подредени с вкус десетки други десени. Погледът на Сюизън бе привлечен от ягодовочервения вълнен плат на черни прави линии. До него лежеше яркосин лен.

— Миледи?

Гласът на Нели прозвуча притеснено. Младото момиче вдигна насълзените си очи към нея и попита:

— Защо си се намръщила?

Слугинята посочи надписа във витрината. Дъхът на Сюизън секна. На него бе написано красиво: „От становете на Страдклайд.“

— Не! — възкликна младата жена, обхваната от гняв и недоверие. — Та това са роуардски платове. Някой си прави шегички с нас.