Арнет Лем - Нишките на съдбата

Топлите пръсти докоснаха голата й плът над корсажа, а пламналият му поглед се спря на едно още по-интимно местенце. След това младият мъж измъкна маргаритката и я захвърли на тротоара.

— Би трябвало да носиш виолетки — цветът им подхожда на очите ти.

Тонът му бе мек, изкусителен и опасен. Ако в този момент я бе вдигнал и я бе понесъл, Сюизън нямаше да намери сили и воля, за да се съпротивлява.

Той се усмихна по типичния си начин, от който дъхът й всеки път секваше, и повика един от уличните продавачи. Сякаш изпаднала в транс, младата жена го наблюдаваше как купува цветята. Кожата й изтръпна там, където трябваше да я докосне, дълго преди да доближи ръката си до нея. Гърдите й се надигнаха, когато дланта му се плъзна по-дълбоко, отколкото бе нужно, за да пъхне виолетките. Гърлото й пресъхна, щом измъкна десницата си по-рано, отколкото бе очаквала.

— Великолепно — прошепна Майлс, а дъхът му разхлади пламналата й буза. — Но ако продължиш да ме гледаш по този начин, ще наруша принципите си и ще те целуна.

— Ще ме целунете ли? — заекна тя, останала без капчица сила под влияние на чара му.

— Е — усмихна се криво той. — Ще започна с целувка, тъй като очевидно това искаш. Останалото ще оставя на моите… последствия.

Думите му оказаха върху й същия ефект, както гмуркането в леденостуденото езеро Лох Ейл.

— Затвори уста, девойче — изсмя се младият мъж. — Хората ни гледат.

Кръвта нахлу в главата й, а срамът запали гордостта й. Държеше се като уличница… тук, посред бял ден… и то с Майлс Кънингам! Докато правеше усилия да се овладее, Сюизън се огледа. Наистина ги наблюдаваха. Контето в двуколката отсреща вдигна шапката си в знак на поздрав. Прииска й се да потъне вдън земя. В този момент забеляза своята прислужница и по погледа й разбра, че тя също бе станала свидетел на цялата сцена.

Младото момиче преглътна наранената си гордост, впери очи в дантелената вратовръзка на спътника си и каза:

— Не ме разбрахте правилно, милорд. Това бе резултат от вълнението, което ми причинява Лондон. Извинете ме.

И тя се обърна и се отдалечи. Последва я дълбок гърлен смях. Тя мина покрай Нели и потъна в тълпата от купувачи. Едва тогава се обърна назад. Прислужницата й я следваше по петите, но от Майлс нямаше и следа.

— Ако споменеш пред когото и да било за случилото се, Нели Бърк, ще разкажа на Маккензи всички неща, за които си мечтаеш във връзка с него.

И възнамеряваше да го направи наистина. Нямаше да допусне да бъде задявана от собствената си слугиня.

— Кой беше този?

— Майлс Кънингам.

— Мила света Кълъмба — изпищя Нели. — Знаех си, че ще стане хубавец. Беше най-симпатичният момък в Абърдийн, но не съм и предполагала, че ще изглежда толкоз…

Тя въртеше очи в кръг.

— О, престани — смъмри я Сюизън. — Той е само един крадец, простак и прелъстител на невинни жени.

— Да — отвърна енергично слугинята. — Мен може да ме прелъсти, когато има настроение за това. А ти можеш да кажеш на Маккензи каквото си искаш, тъй като вече имам нов мъж за мечтите си.

— Достатъчно! Ти си уважавана вдовица, с дъщеря, за която да мислиш.

Нели се усмихна.

— Една жена не винаги има само порядъчни мисли в главата си. Особено когато се намира пред такива като него.

— Край! — изфуча Сюизън и разцепи с длан въздуха. — Няма повече да говориш за него!

— Устните ми са здраво завързани като корсета на мисис Пийви.

— Чудесно. Тъй като имаме да вършим по-приятни неща от това да обсъждаме Майлс Кънингам.

— Да, миледи.

— И не се обръщай повече така към мен.

И двете мълчаха известно време. Младата жена започна да изпитва угризения заради грубия си тон и упреците. С надеждата да стопи напрежението, тя погледна към куклата в кошницата на Нели.

— Сорча ще хареса много тази хубавица.

— Да, ще я хареса.

— Дъщеря ти ти липсва.

— Това малко диваче? — попита прислужницата, ококорила насмешливо сините си очи. — Най-вероятно точно сега рита Макаду по пищяла и го нарича с разни грозни имена.

Сюизън си отдъхна. Образувалата се помежду им пропаст бе преодоляна.

— Тя е симпатично момиченце.

— Ако беше ваша дъщеря, щяхте да мислите другояче.

Младата жена въздъхна. Отдавна се бе отказала от мечтата да има деца, но копнежът все още не я напускаше.

— Понякога ми се струва, че цялата тази авантюра е само един лош сън — рече тя и размаха ръце.

— Да, на мен също. Кой би помислил, че някога ще дойдем в град Лондон… и то с такава цел?