Арнет Лем - Нишките на съдбата

Уилям подаде глава през вратата. Майлс побутна леко Маки.

— А сега върви. — После се обърна към Уилям. — А ти, момче, внимавай!

Когато вратата се затвори след тях, младият мъж погледна към Сюизън. Изражението му отново бе станала тревожно.

Засрамена от начина, по който се бе държала към него, тя преглътна с усилие буцата, заседнала в гърлото й.

— Маки имаше само две деца, дъщери. По-голямата умря миналия Архангелов ден, след като роди мъртво момченце.

Срамът се превърна в угризения и Сюизън сведе поглед.

— Мислех, че ти е казала, но…

Майлс спря да говори и въздъхна тежко.

— Не знаех — прошепна с натежал език младата жена. Повдигна глава и добави: — Страшно съжалявам.

— Всички съжаляваме — отвърна безизразно той.

Тъжното му изражение бе повече, отколкото можеше да понесе и сърцето я заболя. Направи отчаян опит да промени това положение и рече:

— Моля ви, не тъгувайте. Всичко ще бъде наред с дъщерята на Маки. Лекарят е опитен — видяхте го как работи.

Майлс я огледа съсредоточено. Погледът му проникваше сякаш в нея. След цяла вечност, както й се стори, той кимна и въздъхна. Усмивката, която после се появи на лицето му, бе истинска Божия благословия за нея и тя не можа да не отвърне. Сърцето заби бясно в гърдите й.

— Значи ще можеш да се справиш, а? — попита той.

Тя изправи гордо гръбнак и рече:

— В противен случай може да побиете моята глава на кол.

Кънингам се засмя, но това бе само бледа сянка на онова, което вече бе чувала.

— Те очакват да се провалиш, знаеш ли?

И той кимна към предната част на къщата.

— Графът и мис Фийби ли?

Силно изненадана, младата жена попита:

— И защо?

Той кръстоса ръце пред гърдите си и отвърна:

— Защото баба ти не е сервирала на моята баба.

Едва сега Сюизън разбра за какво ставаше дума: аристокрацията се гордееше с прислугата си, която служеше на едни и същи господари с поколения наред. А това бе намек за неблагородническия произход на Майлс. Преди да успее да му отговори, той продължи:

— Не познавам нито моите, нито твоите предци, но не ми пука. — Понижи още повече глас. — Какво мислиш по въпроса, девойче?

Изпълниха я чувство на симпатия и лоялност към Майлс Кънингам. И младата жена отвърна с най-ярката усмивка на лицето.

— Ако дядото на графа е имал толкова бързи ръце като внука си, баба ми щеше да го зашлеви по напудреното лице и да си излезе! Аз обаче няма да постъпя така и вие може да разчитате на мен.

Този път смехът му вече бе истински.

— От кола ли се страхуваш? А аз наистина имам един такъв, знаеш ли?

В този момент Сюизън бе готова да повярва, че той има всичко на света.

— Тогава извадете го, сър. Ще ви потрябва тази нощ.

— Много добре. Само че първо ще имам нужда от чиста салфетка.

— В стаята с чистото пране са — отвърна, без да се замисли, тя.

Младият мъж повдигна вежди, а брадичката му увисна.

— Знам къде са салфетките — рече с царствен вид той, все така усмихнат.

Сюизън само го съзерцаваше, без да може да каже нещо.

— Затвори си устата, девойче, и донеси една салфетка на своя господар.

Тя изпълни и двете, и то доста пъргаво.

Вечерята се точеше мъчително бавно, но мислите на Майлс съвсем не бяха насочени към храната. Хубавото шотландче наистина изпълни обещанието си и то по-добре, отколкото бе очаквал. Макар графът доста честичко да се опитваше да привлече вниманието й към своя чар, тя нито веднъж не трепна, нито веднъж не протестира.

Докато наблюдаваше как Сюизън, грациозна като газела, обикаля около масата и графа, Майлс внезапно бе поразен от огромната разлика между нея и дъщерята. Фийби не можеше и да се надява да достигне подобна изящност като шотландката, която й прислужваше, дори ако в продължение на още няколко живота вземаше уроци при най-добрите учители в тази област.

Мора се държеше с вътрешна увереност и стъпваше сигурно, което подчертаваше красотата на лицето и формите й. Прекрасно изработената рокля подчертаваше закръглените извивки на гърдите и тънката й талия. Мекият плат нашепваше в ушите на Майлс всеки път, когато тя се приближаваше до него и той започна да очаква с нетърпение реда си, за да му сервира.

А цветът на роклята й, тъмен и богат, привличаше непрекъснато вниманието му към очите й. Обградени с подобни на дантела тъмни ресници, те имаха най-тъмния индигов цвят, който някога бе виждал. Почти с кръгла форма, очите си подхождаха прекрасно с подобното й на сърце лице. Този път брадичката й не бе стисната на инат, както я бе виждал неведнъж досега, а отговаряше напълно на извивката на устните й. Устата й бе истинско изкушение за него, затова той правеше всичко възможно да не гледа към нея. Но непрекъснато се проваляше.