Арнет Лем - Нишките на съдбата

Младият мъж я притисна още по-силно към себе си. Струваше му се, че е на седмото небе. Времето и пространството изгубиха контурите си и, подобно на мечтател, лишен дълго от сън, той се озова в света на фантазиите. Двамата бяха някъде другаде, бяха навсякъде и никъде, бяха единствените хора на земята.

Тя се олюля. Майлс усети, че прави същото. Отдръпна се, за да огледа лицето й. Тя бе единствената му скъпа, макар и изпълнена с толкова неприятности, връзка с миналото. Беше много съществена част и от настоящето му. И щеше да присъства и в бъдещето му, реши внезапно той.

— Ако не бях толкова уморен и мръсен, щях да те взема направо тук, където си — произнесе дрезгаво той, обхванал любимото лице в дланите си.

Очите й се отвориха и се изпълниха със сълзи. Сърцето му спря да бие за момент.

— Хората тук гледат на теб като на мой брат. — Извърна погледа си встрани. — Връзката ни ще им се стори неестествена.

— Глупости. — Но още докато произнасяше тези думи, изпита несигурност в твърдението си. Двамата обаче вече бяха стигнали прекалено далеч, за да могат да се върнат. — Мислех за теб като за моя сестра, но оттогава измина доста време. Сега между нас гори прекалено много страст. Никога повече няма да ми бъдеш като сестра.

— Мразех да ти бъда сестра, ненавиждах да ти бъда любовница. — Младата жена се изплъзна от обятията му и тръгна към вратата. — Приятно къпане, Майлс — рече пресипнало тя, — и приятен обяд. — После вирна гордо глава и добави: — Макаду ще се върти наблизо.

— А ти, Сюизън? — попита тихо той, внезапно усетил загнездилата се дълбоко в нея тъга. — Къде ще бъдеш ти?

Тя преглътна мъчително. И отвърна с доста по-бабаитски тон, отколкото бе очаквал.

— В стаята си, за да търся любимото си боне.

Обзе го безпокойство.

— В твоята стая ли?

— Да — озъби се младата жена, вдигнала високо брадичка и изправила рамене, — в моята стая. Тази кула — показа с жест овалното помещение тя, — бихме могли да наречем стая за гости. Поне по време на краткия ти престой.

И излезе, сякаш пометена от вихрушка от гордост и огнени коси. Майлс въздъхна тежко и потърка уморените си очи. По дяволите! Защо изобщо бе решил, че ще му се подчини? Нищо не беше същото. Почти нищо.

Желанието му за нея не се беше променило изобщо. Нито Тауър ъф Ландън, нито смъртната заплаха бяха променили чувствата му към нея. Дори узнаването на истинската й самоличност не бе успяло да изгаси огъня, бушуващ в него.

Сюизън Харпър, любимата дъщеря на Сибийл и Едуард. Сюизън Харпър, преждевременно порасналото шестгодишно дете, чиято най-голяма амбиция бе да се научи да прави прекрасните кифлички на майка си. Сюизън Харпър която, след смъртта на Сибийл, бе поверена на настойничеството на Робърт. Мисълта за суетния й чичо породи у младия мъж въпроси, над които бе прекалено уморен, за да размишлява. Сюизън бе отишла в Лондон, за да си върне десените. Но защо изобщо бе позволила да се озоват там? И защо гледаше на Майлс като на крадец?

Имаше нещо много гнило в Пъруикшир. И то бе имало възможност да си ферментира спокойно в продължение на цяло десетилетие.

Сюизън Харпър не бе жената, изобразена на овалната миниатюра. Сюизън Харпър не бе грозновато момиче, което така и щеше да си увехне без ухажори. И тя не знаеше за „портрета“ си, бе сигурен в това. Робърт бе изиграл и двамата. Незнанието обаче не я оправдаваше, ни най-малко.

— О, не, сладката ми — изръмжа младият мъж и започна да се съблича. — Ти си моя! — Засмя се с дяволски вид. — Кажи сбогом на самотното си легло, Сюизън Харпър, защото повече няма да спиш сама.

Сюизън затръшна вратичките на бюфета. Бяха изминали няколко часа от спречкването й с Майлс, но все още не беше на себе си. Как можеше да се концентрира върху важните дела, които й предстояха, когато не можеше да откъсне мислите си от него? Как щеше да взема важни решения за хората си, щом не успяваше да се справи с простата задача да извади солта за вечерята?

— Неговата кожа!

— Ще я окачим на вратата на стаята ти! — изсъска Нели и постави пред нея пълната догоре кошница със синапени цветове. — Нищо по-добро не заслужава плъх като него.

Сюизън въздъхна. Как смееше да се надява, че ще се справи с Майлс по време на престоя му в замъка, щом не можеше да контролира дори собствения си език? И смущаващите си мисли? Какво щяха да кажат хората й, ако разберат, че Майлс Кънингам е бащата на детето й? Дали суеверните планинци нямаше да погледнат на това като на грях? Дали щяха да приемат детето й?