Джон Лескроарт - Предварително изслушване

— Но защо, по дяволите, биха го направили?

— Какво? Да се раздрънкат? Или да извадят фалшиви показания?

— И двете.

— Такава им е природата. Щом разберат нещо, трябва да го съобщят на някой репортер. Това го прави достоверно — заглавията са добра реклама и, по-късно, когато всичко отиде по дяволите, нещата вече са стари и никой не им обръща внимание. — Глицки отново затвори очи. — Ако е стигнало до вестника преди Ридли да е говорил с този клоун…

— Джеф Елиът би могъл да разбере. — Харди наведе глава и помисли няколко минути върху думите на ченге то. Ръцете му бяха сключени, с лакти върху коленете. После вдигна поглед и забеляза, че Глицки не помръдва и мускул. — Ейб? — прошепна тихо той. Направи дълга пауза и повтори: — Ейб?

Дизмъс постави пръст на врата на приятеля си, почака докато почувства пулса му, въздъхна с облекчение и се изправи.

Харди не си спомняше какво бе ял за последно.

На излизане от болницата така му се зави свят, че му се наложи да спре и бързо да приседне на близката ниска стена точно до главния вход. За момент му мина през ум, че може би той също е получил инфаркт, докато не осъзна, че не усеща никаква болка или притискане. Просто обезпокоителна празнина някъде в него.

Опита се да си спомни кога за последен път бе ял — помисли си, че вероятно е било вчера сутрин на закуска, но не можеше да се сети дали изобщо си е бил вкъщи. Единственото, което откри в паметта си, беше, че снощи пи някакъв скоч. След това, тази сутрин Макнийл го събуди със спешната си работа и Харди изхвърча навън, без да има време за кафе.

Сега беше почти десет часа. Денят се разгръщаше пред очите му в пълния си блясък. Знаеше, че трябва да отиде да види Коул, въпреки че бе по-склонен да изчака, докато свърши деловата среща с майка му. Съществуваше и предложеното от Макнийл споразумение, а това означаваше още шест или осем обаждания, преди Даш Логан, вероятно подпил в „Юпитер“, да сметне за изгодно да отговори на едно от тях — и мисълта за това разбунтува стомаха му.

Който сега му напомняше за себе си.

Отново се върна към началото на мислите си. Трябваше да хапне нещо. Франи Харди бе получила магистърска степен по градско планиране, но работата й в тази област бе спорадична. След като се дипломира, тя имаше да плаща наем, затова първите й работни места бяха на стартови чиновнически позиции. Това не й донесе чувство за лично удовлетворение. След две години тя беше омъжена и бременна с Ребека.

Насоката, която бе взел животът й, определи кариерата й за последните около десетина години. Децата растяха, а с това и копнежа в нея. Но концепцията за градското планиране вече бе загубила тръпката, която някога й бе носила. Сега виждаше нещата в умален и много по-личен мащаб — личните връзки, браковете, родителите и децата. Искаше да работи като някакъв съветник, Франи попълваше молби за постъпване в колеж на масата в трапезарията, когато чу отварянето на входната врата.

— Ехо? — Тя стана от стола си.

— Ехо. — Беше гласът на съпруга й. — Това съм аз, Мейнард. — Той се появи в полезрението й, изтръсквайки дъждобрана си.

— Мейнард ли?

— Мейнард Дж. Кребс. Нали помниш Мейнард Дж. Кребс?

— При цялата тази баластра в главата ти, как изобщо успяваш да си припомниш нещо важно? Но защо се прибираш? — След това, като се сети, дъхът й спря. — О, Господи, Ейб…?

— Смятат, че засега е добре.

— Засега? Смятат?

— Знам. Наистина е силен. — Дизмъс сви рамене. — Още няколко изследвания днес и утре. Заядлив е както винаги. Приемам го за добър признак. Баща му беше там, момчетата пристигат днес. — Харди се насочваше към кухнята. — Колкото до мен, съпругата ми не ме храни добре. Явно сам трябва да се погрижа.

Като вървеше след него, Франи разбиращо цъкна с език:

— Тя сигурно е ужасна.

Той кимна.

— Нещо такова.

Дизмъс свали тигана от куката, на която висеше над печката. Посипа го със сол и щипка чер пипер.

В хладилника откри малко зеленчуци — чушки, картофи, зелен фасул и червен лук и ги постави на дъската за рязане, заедно с три яйца. Докато кълцаше, попита как върви процесът с кандидатстването. Тя му отвърна, че не е чак толкова зле. Пишела в едно от есетата за прием за Ейб и Илейн.

Харди спря да реже.

— Какво?

— Разбира се, не използвам имена.

— Не, естествено, но какво за тях?

— За Ейб, който знае, че й е баща, но през цялото време не й казва. Защо би искал да постъпи така?

— Не мисля, че е искал, Фран. Като познавам Ейб, той вероятно се е чувствал объркан от цялата история.