Джон Лескроарт - Предварително изслушване

— Само твърдим, че са се проявили някои интересни гледни точки — отвърна Незбит.

— Те не ме интересуват. Струва ми се, че след като са хванали момчето, сега се чудят как да го пуснат.

— Е — намеси се жената, която по-рано бе направила коментар, — ако тя е имала врагове, а всички знаем, че е така…

Уолш отново не го приемаше:

— Ако е така, не е бил един от тях. Било е това хлапе.

Джекмън усети, че трябва да се намеси. Младият лекар беше в хватката на емоциите си. Не бе свикнал на безкрайни спорове, които бяха крайъгълен камък на всяко събиране на млади студенти по право и които всъщност можеха — Джекмън бе напълно съгласен с това — да станат доста изнервящи.

— Всички сме съгласни с теб, Джонас.

— Това е абсурдно. Не звучеше така.

— Всички бяхме възмутени от днешните събития в съда. Мисля, че си го чул по време на делото. Всички отидохме там, след като бяхме чули за признанието, искахме кръв, вярвахме, че господин Бърджис е виновен. Мисля, че все още го вярваме.

Кимвания от всички около масата.

Уолш остана прав, но сега одобрително кимаше. Внезапно сякаш някаква сянка премина през лицето му. Той прехапа долната си устна и скри лицето си с ръка.

— Съжалявам — промълви дрезгаво той. — Не мога… — Отново тръсна глава, малко се посъвзе и успя да проговори: — Извинете ме. — След това излезе.

Трея Гент също се извини, избута назад стола си, изправи се и го последва.

Когато стъпките й заглъхнаха в коридора, стаята се смълча. Някои от студентите си размениха погледи — беше напрегнат момент. Но жената отново се обади:

— Печалният мъж и неговата утешителка. — Само че този път от групата не се чуха одобрителни гласове.

— Ако ставаше въпрос за мен… — започна Незбит. Гласът му изразяваше всичко. Той бе в настроение за спорове. Обърна се към седналите студенти: — Бих искал да продължа коментара на господин Джекмън. Важно е да подковем случая срещу всяко възможно съмнение. Да отхвърлим всеки друг вероятен заподозрян. Да оборим всяка алтернатива. Имали някой сред вас, който да не чувства нещата по този начин?

Никой не пое инициативата.

Пискливият глас на Незбит продължи да развива тезата:

— Въпреки това, явно доктор Уолш няма интерес в това разследване. Което би могло да означава… какво?

Джекмън не бе настроен да слуша теоретизиране. Хипотетичната гледна точка на Незбит беше безкръвната логика на учен. Емоциите на Уолш бяха много по-истински — той бе прекалено притеснен, за да разглежда рационално случая. Във всеки случай, масата скоро щеше да бъде разчистена и последните гости щяха да си тръгнат.

Времето беше пари. Той трябваше да се върне към работата си.

Трея го видя да завива към стария офис на Илейн, диагонално на нейната кутийка. Уолш затвори вратата и тя почука, почака, отново почука. Нямаше никакъв отговор, затова натисна бравата.

— Джонас? — прошепна тя.

Щорите бяха пуснати и стаята беше мрачна, но на нея не й бе трудно да го види, свит в стола на Илейн, с крака, вдигнати на бюрото и ръце върху очите. Трея бързо огледа коридора в двете посоки, не видя никого и се вмъкна вътре. Отново затвори вратата зад себе си.

— Добре ли си?

— Да, разбира се. Страхотно. — Той дълбоко и съвсем осезаемо си пое въздух. — Не искам да слушам за враговете й.

— Знам.

Тя почака, застанала до вратата. Когато очите й привикнаха с мрака, прекоси малката стая, махна една от папките на Илейн, които както обикновено бяха на един стол наблизо, и я пъхна в кантонерката до бюрото. Седна и изчака още малко.

Уолш едва-едва вдигна глава.

— Проявата е съвсем подходяща за зрял човек, а?

— Би могло да бъде и по-зле. Не бих прекарала безсънни нощи, за да го обмислям.

— А аз бих.

— Тогава го направи.

Тя познаваше Джонас от малко повече от три години, откакто бе започнал да излиза с Илейн. Въпреки че младият лекар от време на време не бе сред любимците й, те отрано бяха станали съзаклятници. Причината беше, че през първите месеци на връзката между нейната черна шефка и активистка и белия й приятел лекар, отношенията им бяха изключително нелегални. Те тайно се срещаха в хотелски стаи, понякога се скриваха денем, когато Трея можеше да им отстъпи апартамента си, обядваха в тази стая във фирмата. Така бе, докато Илейн реши да се обвърже, и Трея не можеше да я вини, макар че първоначално, преди да обърне внимание на неговото его, внезапните му избухвания и самовлюбеността му, тя усещаше напрежението, което създаваше това у Джонас.