Джон Лескроарт - Предварително изслушване

Умореният Глицки в крайна сметка се усмихна.

— Ако ме беше грижа, щях да се постарая. — Той хапна един фъстък. — Как вървят нещата на долния етаж?

Харди седна.

— По някакъв начин успях да се измъкна от неуважение на съда, но не мисля много за това. — Той описа накратко основните моменти от делото и накрая завърши с изненадата си, че Глицки не е бил сред присъстващите. Посочи голата повърхност на бюрото: — Но сега, като виждам камарата работа, която си отхвърлил… Помежду им се установи тишина. Харди продължи:

— След това имах още един приятен разговор с клиента си. Но той не ме зареди с жизнена енергия. Не си спомня нищо. Нощта му е абсолютно бяло петно, което означава, че е бил по-пиян, отколкото аз някога съм бил.

— А ти няколко пъти си се радвал на подобно състояние, ако мога да ти напомня, в случай че си забравил.

— От време на време в младостта ми. Само с изследователска цел. Както и да е. Бих искал да се смятам за експерт в тази област, но никога не съм изпадал в подобна загуба на паметта, каквато описва Коул, което ме кара да се съмнявам. Но Глицки клатеше глава.

— В наши дни има доста нови лекарства, Диз. Например дрога от семена на фурма. Или едно още по-достъп но хапче със същия резултат е „Халцион“.

— „Халцион“?

— Хапче за сън. Когато провеждаше алкохолното си изследване, никога ли не си взимал „Халцион“ преди опитите си?

— Наистина не си спомням. Имам бяло петно в паметта. — Но след това се усмихна. — Шегувам се. Това ли се случва?

— Точно. Пълна забрава. — Глицки хвърли поглед към затворената врата. Въпреки това понижи гласа си: — Сутринта аз също имах среща. Батист, Ридли Бенкс, Страут, момчетата от местопрестъплението. Исках да поговорим за проблемите на видеокасетата.

— Бенкс беше долу в съда.

— Да, предположих, че може да дойде. Казах му, че трябва да се откажем от самопризнанията.

— Предложил си го? — Това беше повече, отколкото Харди очакваше от Ейб. — На всеослушание?

— Да, но Ридли беше относително безчувствен към идеята, че самопризнанието е боклук. Вероятно смята, че искането ми е свързано с начина, по който е провел разпита.

— А той не би могъл да е на изцяло погрешен път.

— И го знае. — Лейтенантът напрегнато издиша. — Нещата са доста хлъзгави, Диз. Те са моите момчета. Дадоха ми това, за което ги помолих. Не мога да ги виня, че са били подлъгани.

— Аз също, но да бъдат подлъгани е едно, а да оставят човек да затъне без сигурни доказателства е съвсем друго.

— Да, стигаме дотук. Въпреки всичко, моите колеги и висшестоящи са били далеч от подобна ситуация. Имаше достатъчно улики, за да арестуват Бърджис и все още ги има. Даде ни и допълнителни, когато поговорихме с него. Сега отива на съд. Вече не е наша грижа. Край на историята.

Беше ред на Харди да въздъхне.

— Но не е така, Ейб. Знаеш го.

— Не ми излизай с тези номера, Диз. Може и да е. И не смесвай несигурните доказателства с невинността. Така или иначе, твоето момче е убило Илейн. Става въпрос за начина, по който го доказваме. Искам чист случай, това е всичко.

— Мисля, че искаш много повече.

Глицки счупи черупката на един фъстък.

— Опитвам се да си представя как да проведа разследването и да получа повече улики, когато заподозреният е вече в затвора и се предполага, че отива на съд.

— Внимавай! — Харди насочи пръст към приятеля си и спря отговора му. — Виждаш ли? Мога да бъда кратък. Дори прекалено.

Глицки отново се канеше да му отвърне нещо и пак бе прекъснат, този път от почукване на вратата.

— Отворено е.

Харди цъкна с език неодобрително.

— Продължавай да го казваш.

Но за момента беше вярно. На вратата стоеше самият шеф на полицията, Дан Ригби, придружен от Шарън Прат и Гейбриъл Тори. И притесненият Франк Батист. Зад тях имаше разнообразна група — служители в офиса на областния прокурор, униформени ченгета, няколко репортери, вероятно случайни минувачи. Харди можеше да види инспекторите от отдела събрани в края на тълпата.

— О-хо! — възкликна Тори иззад рамото на Ригби. — Не са ли мила картинка?

В офиса на Глицки нямаше място за такъв частен купон, затова по команда на Ригби участниците преминаха през отдела и се изсипаха в една от стаите за разпит — всъщност точно в тази, в която бе изтръгнато самопризнанието на Коул Бърджис.

Тясна и без прозорци, въпреки че малката маса бе изтикана до стената, стаичката вероятно не беше най-добрия вариант на място за среща, но ситуацията внезапно и по неизвестни причини бе станала спешна .