Джон Лескроарт: Предварително изслушване

Глицки отново тръгна напред. Беше пристигнал от дома си за малко повече време, отколкото бе отнело на техническия персонал, и сега, точно когато достигна до основния кръг около тялото, един от прожекторите на колите им плисна светлина върху уличката. Глицки инстинктивно вдигна ръка срещу светлината, забърза напред и коленичи до падналото тяло.

То лежеше на дясната си страна, изтегнато по продължение на настилката в поза за сън. Глицки бе впечатлен от факта, че неизвестният убиец я бе положил внимателно на земята. На пръв поглед не видя никаква кръв. По лицето нямаше рани, а очите бяха затворени.

Глицки бе започнал да обича това лице. През изминалата година откри нейна снимка в „Кроникъл“, изряза я и я залепи на дъното на чекмеджето за дреболии в офиса си. На два-три пъти беше заключвал вратата, за да извади снимката и да я погледа.

В лицето й виждаше майка й. Виждаше себе си.

През последните месеци си казваше, че е напълно възможно, ако научат един за друг, това да не бъде излишен товар, а извор на нещо друго — например на връзка помежду им. Не беше сигурен — нямаше опит в тези неща. Но чувството нарастваше и почти бе взел решение да й каже и да види какво ще излезе от това.

Тялото беше облечено в елегантно палто, все още закопчано догоре. Синьо или черно на цвят, то изглеждаше скъпо с обшитата си с кожа яка и подплата от червен сатен. Една от черните й лачени обувки се бе изхлузила от левия крак и някак патетично лежеше на една страна в канавката. Носеше черен чорапогащник — и отново не изглеждаше усукан или скъсан при падането. Под палтото Глицки видя няколко сантиметра от нещо като синя или черна пола с тънки бели райета.

Липсата на кръв го тормозеше. Глицки се изправи и мина откъм гърба й, като изследваше настилката. Ридли беше на крачка след него и изпревари въпроса му. Той подаде на лейтенанта затворен с цип плик, който съдържаше невъзможно миниатюрен пистолет.

— Един изстрел в основата на главата, близък контакт, директно в мозъка. Няма изходна рана.

Глицки отвори плика, погледна вътре, пъхна носа си и подуши кордита. Разпозна оръжието като револвер с пет патрона на въоръжение в американската армия, може би най-малкият пистолет, който се произвежда и продава в Щатите. Много често го носеха открито, втъкнат отпред в колана, тъй като бе прекалено малък, за да го възприемат като истинско оръжие. Тежеше не повече от триста грама и леко прилягаше в дланта на ръката му. Ридли продължаваше с описанията и теориите си, а Глицки изпитваше болезнено желание да му каже да млъкне.

Но лейтенантът нямаше намерение да издава нищо, а и не вярваше, че може да промълви и дума. Вместо това остави всичко на езика на жестовете. Затвори ципа на плика с пистолета, без коментар го подаде на Бенкс и продължи с ръце в джобовете. Посланието беше ясно — Глицки се концентрираше, мислеше, запомняше сцената. Да го безпокоиш означава да си търсиш белята.

Ридли отново се зае с тялото. След минута вече раздаваше наставления на техническия персонал.

Двайсет минути по-късно тялото бе обградено с високи прожектори и алеята придоби неестествен блясък. Криминалистите бяха поставили кордон от жълти ленти. Униформените полицаи и черно-белите патрулни коли се опитваха да предотвратят достъпа на външни лица до Мейдън Лейн, макар че, поради ранния час, усилията им не бяха особено наложителни. Въпреки това около половин дузина полицейски радиостанции припукваха наоколо. Първите новинари бяха пристигнали — един фургон с екип от някаква местна телевизия — и преговорите за достъп до местопрестъплението между наперения и агресивен репортер и старшият полицай изкушаваха Глицки да извади пистолета си и да гръмне някого.

Вместо това той придружи Ридли Бенкс до патрулката и ченгетата, които бяха открили тялото и задържали заподозрения. Двамата униформени излязоха едновременно от страничните врати на колата и се представиха като Медрано и Петри.

— Това ли е стрелецът? — попита Глицки, като сочеше към задната седалка, където заподозреният седеше облегнат на страничната врата, сгънат на две. — Мисля да поговоря с него.

Двамата полицаи си размениха погледи и свиха рамене. По-възрастният, Медрано, отговори:

— Можете да опитате, сър. Но той не е помръднал от час.

— Пиян ли е?

— Най-малкото, и то сериозно. — Другият униформен, Петри, се почуди за момент, след това продължи: — Изглежда също, че е взел нещо. Има белези по ръцете. Вероятно ще му трябва време за детоксикация.