Джон Лескроарт: Нищо друго, освен истината

Но съобщението сложи край на всякакви подобни мисли. Беше обаждане, от което се ужасяват всички родители. Администраторката Филис му каза, че Тереза Уилсън от „Меривейл“ настоява той да се свърже с нея колкото е възможно по-скоро. Неговите деца — Ребека и Винсънт — ходеха на училище в „Меривейл“, а Тереза Уилсън бе директор на училището. Беше четвъртък, един и половина след обяд в средата на октомври.

— Децата добре ли са? — изстреля той. Преди двайсет и пет години Харди бе загубил сина си Майкъл и раната още не бе заздравяла… никога нямаше да се затвори. Сега си губеше ума от всичко, заплашващо децата му, а сърцето му се качваше в гърлото.

— Те са добре. — Той затвори очи и въздъхна с облекчение. — Но никой не дойде да ги вземе.

— Франи не се ли е обадила? — Не, разбира се, че не. Ето защо госпожа Уилсън го търси по телефона. Харди хвърли поглед на часовника си. — С колко е закъсняла?

Осъзна, че въпросът му прозвуча нелепо. Не бе негова работа да отговаря за децата — с това се занимаваше Франи, — така че не бе сигурен кога свършват часовете им. Някъде в дълбините на съзнанието му се мярна споменът, че в един ден от седмицата ги разпускат по-рано. Сигурно в четвъртък.

— Около час.

Цял час, без дори да се обади? Франи обичаше да казва, че ако незакъсняващите хора са самотни, тя е един от най-самотните хора на земята.

— Говорихте ли с Ерин? Искам да кажа — с госпожа Кокран? Тя е в списъка на близките. — Това бе бабата на Ребека, която често отменяше Франи за децата.

— Първо на нея се обадих, господин Харди — на Ерин. Но ми отговаряше само телефонният секретар. Реших да изчакам още малко, преди да ви звъня в работата — да не би да има задръстване. — Тя се подвоуми. — Синът ви е доста разстроен. Иска да говори с вас.

Харди усети, че неговият третокласник Винсънт се опитва да се държи храбро, но гласчето му звучеше пресекливо, свадливо.

— Спокойно, братле, ей сега ще дойда да ви взема. Кажи и на Ребека, че всичко е наред. Няма нищо.

— Ама къде е мама?

— Не зная, Вин, но не се тревожи. Сигурно е станало някакво объркване. Или пък е закъсняла по някаква причина. — И той, като сина си, се самозалъгваше. Може би Франи бе помолила някой от родителите да ги вземе, а той е забравил. — Навярно ще пристигне преди мен.

Но всъщност сам не си вярваше. Франи щеше да каже на децата, че вместо Ерин ще ги вземе някой друг. Имаха строго спазвано правило да се прибират у дома само с мама, татко или баба, освен ако предварително не са предупредени за някой друг.

— Бъди голямо момче — заръча Харди. — Всичко ще бъде наред, обещавам ти.

Незабавно позвъни в регистратурата и разпита Филис дали е сигурна, че Франи все пак не е оставила съобщение преди обяд. Но на Филис такива не й минаваха. С леден глас му отвърна, че ако съпругата му се е обаждала, тя щяла да му предаде. Както е правила винаги.

Харди отново погледна часовника си. Не бяха минали и пет минути от разговора му с госпожа Уилсън.

Несъмнено все имаше някакво простичко обяснение. Дори в тези времена на повсеместни комуникации, все пак съществуваха места без телефони или без достъп до тях. Франи можеше да е заседнала на някое подобно място и да се опитва да се свърже с него.

Обади се у дома и попадна на телефонния секретар. Къде ли бе отишла? Щом не е взела децата, нещо не е наред.

Ами ако е катастрофирала? Развинтеното му въображение проигра всякакви възможности на случилото се или случващото се с жена му. Нито една от тях не му допадна.

След няколко минути вече бе в колата си и преодоляваше натовареното движение в центъра на града. Помъчи се да си спомни поне нещо за намеренията на Франи за деня. За нищо на света не бе в състояние да се сети за каквото и да било и дали изобщо му е споменавала нещо.

Истината бе, че напоследък тя най-вероятно не бе споменавала нищо за заниманията си през деня, а и да го бе направила, той навярно не бе обърнал внимание. Все повече всеки от тях двамата водеше свой отделен живот. Съзнаваха го и признаваха, че се превръща в проблем, но плащаха дан на съществуването ден за ден и като че ли никой от двама им не бе способен да се измъкне от този омагьосан кръг. За ежедневието на жена си Харди знаеше толкова, колкото и за училищния живот на децата си, т.е. почти нищичко.

Каза си, че чисто и просто така се бяха развили обстоятелствата, макар това да бе слаба утеха. Животът в семейството им се бе променил, бе станал по-традиционен. Той бе потънал до ушите в безхитростните начини за изкарване на хляба. Франи се нагърбваше с всичко, никога не отказваше, винаги бе на линия да подпомогне другите майки — нейния приятелски кръг. А всичко това — като че ли и самото съществуване на Франи — се въртеше около децата. Харди смяташе, че така и трябва да бъде — това бе желаната от нея дейност. Той печелеше парите и й помагаше във възпитанието. Такава им бе уговорката.