Джон Лескроарт - Мотивът

Максин се намръщи.

— Не. Не съм се замисляла за това. Просто си казах, че се е върнала вътре по-късно. Може би е излязла някъде и след това се е върнала. Това би обяснило нещата, нали? Мислех, че е тя.

Глицки седеше на бюрото си и с досада преглеждаше данните за броя на случаите и за броя на арестите, когато телефонът на бюрото му иззвъня и той си даде сметка, че навън вече се е мръкнало. Учуден, че Кунео явно бе решил изобщо да не се свързва с него, той вдигна слушалката, като прекъсна второто позвъняване.

— Глицки.

— Ейб. — Съпругата му. — Добре, че си там. Всичко наред ли е?

Той погледна часовника си.

— Явно не, след като не съм усетил колко късно е станало. Наистина ли е осем и половина?

— Почти. Какво правиш? Последното, което знам, е, че кметицата те бе повикала на среща и ти бързаше натам.

— И наистина се срещнах с нея. Два пъти.

— Какво искаше?

— Дълга история. Новината може дори да се окачестви като добра.

— Говориш като Дизмъс. „Новината може да се окачестви като добра“. Да не мислиш, че това обяснение е достатъчно?

— Казах ти, че историята е дългичка. Хубаво е, че Кейти ми има доверие. Ще ти разкажа лично след двайсетина минути.

— Добре. И аз имам нещо, което би могло да се окачестви като добра новина.

— Да не си получила повишение?

— Не, не става дума за пари. Това щеше да е чиста проба добра новина.

— Чиста проба. И това е израз на Харди. Значи твоята новина не е чистопробно добра?

— Чистопробно ли? Има ли изобщо такава дума? Става твърде сложно за мен. Ще ти кажа, когато се прибереш.

Глицки живееше в малка къща близнак с три спални съвсем близо до Лейк Стрийт, в една глуха уличка, която очертаваше зелената южна граница към Президио. Той бе отгледал Айзък, Джейкъб и Оръл тук заедно с първата си съпруга Фло. След като тя почина от рак, той настани в дневната една мексиканка, Рита Шулц, която му беше едновременно икономка и бавачка. Тя спеше зад един параван и му помагаше в отглеждането на децата в продължение на шест години. Сега Глицки имаше нов живот и дъщерята на Трея, а синовете му живееха отделно. Рита вече не живееше при тях, не спеше зад паравана, но все още идваше всеки ден, за да се грижи за Рейчъл.

Ако се бе прибрал в края на работното си време в пет часа, Глицки щеше да накара Паганучи да го остави пред стълбите. Но след повишението си той почти никога не си тръгваше от службата преди седем, а често дори доста по-късно. Постът му не позволяваше нормално работно време и да се преструва, че е обратното, би означавало да се провали в службата си. А провалът не влизаше в плановете му. Затова винаги имаше безкрайни срещи — с началници, с лейтенанти, с граждани и с хора на бизнеса, с шефове на отдели, — изпълняваше досадни, но необходими административни задължения, да решава проблеми, да се среща с хора, които просто идваха на посещение, да се ръкува с хора, да ходи по партита, да дава пресконференции. А всички тези неща ставаха по свой график, не по неговия. Така че, за да ходи на работа и да се връща, той обикновено си вземаше кола от общинския паркинг до Палатата и винаги му се налагаше да паркира най-малко на няколко пресечки от дома си.

Сега Глицки трябваше да извърви пеша най-малко шест пресечки от най-близкото място за паркиране, което бе успял да намери. Зададе се от противоположния край на улицата, когато следобедният вятър бе започнал да утихва, спря и вдигна поглед към осветените прозорци на къщата с контролиран наем, където отдавна бе решил, че сигурно ще умре. По щорите премина нечия сянка и той разпозна силуета на съпругата си, която крачеше в дневната. Гледката го накара да застине на мястото си. Противно на всичките си очаквания и на предварителната си нагласа с Трея той отново бе успял да намери щастието. Понякога, както в този момент, чувството бе почти непоносимо силно.

— Сеньор Ейб?

Не бе я забелязал в тъмното и не я бе чул на притихналата улица, затова звукът го стресна. Овладя се, притисна сърцето си с ръка и според него с дръзка театралност завъртя очи към небето.

— Рита! Какво правиш още тук?

— Просто си говорихме със сеньора Трея.

— За какво?

Икономката се пресегна, хвана китката му и почука по часовника му. Вдигна поглед и го погледна с добродушно разбиране.

— За женски работи.

Когато той стигна до входа, от който го деляха шест стъпала, Трея вече бе отворила вратата. Рейчъл, на две годинки и половина, бе все още будна, въпреки че отдавна трябваше да е в леглото, и когато най-сетне видя баща си, се откъсна от краката на майка си и се втурна към него.