Джон Лескроарт - Мотивът

Триста и петнайсет хиляди долара, почти четиристотин хиляди.

Отне им около час, за да преброят парите два пъти, за да са сигурни. Трейси остави двамата полицаи да работят. Към края на цялата операция Уесин като че ли изгуби търпение и няколко пъти погледна часовника си и Глицки научи, че трябва да държи реч на някакво мероприятие на Ротари клуб на обяд. Самият Глицки вече се беше поотпуснал и бе станал доста разговорлив. Каза на Уесин, че е трябвало да се досети, че шефът на управлението има обществен ангажимент — половината от живота на самия Глицки преминаваше в административни глупости и връзки с обществеността. И двамата бяха на мнение, че ако хората знаят какво е, никога няма да искат да се изкачват в йерархията. Въпреки това и двамата разбираха важността на изявата на Уесин и заработиха по-бързо. Когато най-сетне приключиха, Уесин все още имаше петнайсет минути до срещата.

Отново повикаха Трейси, за да заключи сейфа и да го върне на мястото му. Следващият най-лош сценарий според Глицки — след възможността тя отново да избяга — беше да не успеят да открият жената за ден-два, като следят магазините и кварталите и да се наложи да назначат човек, който непрекъснато да наблюдава банката, ако тя се появи, за да изтегли пари.

Глицки обаче се надяваше да не се стигне до там. Още сутринта хората на Уесин се бяха пръснали из града и на територията на университета, снабдени със снимки. Двама полицаи отидоха в пощата — разчитаха на сегашното й име, ако беше получила дори сметка за газта на това име, щяха да разберат къде живее, френският акцент я отличаваше, както и лицето й. Като оставим малкото градче, всъщност населението на по-широкия район по време на учебната година на университета беше сто хиляди души. Ако тя съзнателно се криеше — а годините, прекарани като бунтовничка в Алжир със сигурност я бяха научили как да го прави, — можеше много дълго да не я открият, може би никога. При положение, че изобщо все още е тук.

Съдейки по парите, беше тук.

Глицки и Уесин — вече станали Ейб и Мат — стояха на тротоара пред банката. Дъждът бе отминал заедно с вятъра и макар сега улиците да бяха мокри и небето да бе облачно, вече се виждаха сини късчета небе.

— Хората ми ще се върнат в участъка следобед, Ейб. Мога да те откарам до там, ако искаш. Или пък може да хапнеш нещо тук, в центъра. Знам, че не е като Сан Франциско, но има няколко прилични места, където можеш да хапнеш.

— Ще ги намеря. Дали случайно нямате някъде еврейски деликатеси?

— Не, обаче ако искаш деликатеси, „Дзиа“ предлага доста добра италианска кухня. На следващата пресечка е и ми е на път. Ако искаш, ще ти покажа.

Беше тъжен, но верен факт от живота на Глицки, че след прекарания инфаркт и несекващата му война с холестерола, той вече рядко ядеше сандвичи, особено с прясно нарязана мортадела и със салам и всички нитрати, сирене, оцет и олио на току-що извадена от фурната бяла франзела. В момента хапваше точно това, изпитваше огромна наслада и прокарваше залъците с вода „Сан Пелегрино“ и си мислеше колко му допада това непретенциозно и все още незавзето от юпитата градче, въпреки че се питаше къде са цветнокожите.

След като времето се оправи поток от млади хора — най-вероятно студенти — започна да тече край него, както си седеше пред заведението на тротоара. Видя толкова много азиатци, колкото имаше и в Сан Франциско на глава от населението, също и латиноамериканци, а освен това явно имаше и процъфтяваща общност на хомосексуалистите — всъщност всички етнически и други малцинства бяха добре представени, обаче нямаше нито един чернокож. Защо е така, зачуди се той. Това много го учуди, то изобщо не приличаше на света, в който живееше той.

Когато привършваше сандвича и питието си, навън отново започна да се заоблачава и Глицки влезе в малкото заведение, за да изхвърли бутилката и салфетката. Погледна часовника си. Трябваше да се срещне с Уесин едва след двайсет минути, затова за момент спря да разгледа вносните италиански стоки по лавиците. Дали да не купи капоната с патладжани за Трея или печени червени чушки и да я изненада? Не бе имало много романтични моменти в живота им след раждането на Закари, а сега тя вече се бе върнала на работа след отпуска си по майчинство. Наистина трябва да й вземе нещо. Никога не му бе хрумвало да я изненада. Наистина трябва да промени това. Всъщност си каза, че трябва по-често да й прави подаръци, да й дава да разбере колко много я цени.