Джон Лескроарт - Мотивът

Когато се изправяше, за да започне кръстосания му разпит, Харди знаеше, че работата му е изпечена.

— Господин Уилис, бих искал да обсъдим показанията ви за жената, която сте видели да напуска дома на Хановър през нощта на пожара и която сте разпознали като Катрин Хановър.

— Разбира се. — И Джоузеф като съпругата си знаеше, че е важен свидетел за обвинението и той също — при това с повече основание — явно се радваше на ролята си. — Така и допусках.

Публиката се разкиска, а Харди се престори, че се усмихва. Страхотен човек, който нямаше нищо против една добронамерена шега.

— Чудесно. Значи сме на едно мнение. — Замълча за момент. — Бихте ли ми казали по кое време приблизително забелязахте жената да излиза от дома на Хановър онази вечер?

— Не знам с точност. Не си погледнах часовника.

— Бихте ли могли да предположите?

— Наши приятели ни бяха на гости и пиехме коктейли. Представлението, което ни се искаше да посетим, започваше в девет и ние искахме да сме там към осем и половина, което означава, че трябваше да тръгнем към осем. Бих казал, че сме били в дневната между седем и петнайсет и осем без петнайсет.

— Каква беше вечерта?

— Доколкото си спомням, имаше хладен вятър, а по-късно стана мъгливо. — Погледна към съдебните заседатели и добави: — Както е обичайно за май и юни.

Стремеше се да се държи непринудено и приятелски, но Харди се надяваше съдебните заседатели да го възприемат като педантичен и снизходителен.

— Добре. Значи било е хладно и е духал вятър. Заявили сте, че сте забелязали тъмносинята блуза на жената, защото е била лъскава, от подобна на коприна материя, така ли е?

— Да? — Джоузеф Уилис се размърда на свидетелското място и преметна крак връз крак. От изражението му личеше, че не разбира каква е целта на тези въпроси.

— Това въпрос ли беше, господин Уилис? Или отговор.

— Извинете. Да, блузата беше лъскава.

— Можем ли да допуснем, че не е имало слънце?

— Ваша Чест! — скокна Роузън от масата си. — Иска предположения.

Браун погледна от подиума си:

— Господин Харди?

— Ще перифразирам въпроса. — Той отново се обърна към свидетеля: — Бих ви помолил да затворите очи, ако това ще ви помогне да си спомните, господине. Когато за пръв път видяхте жената да напуска дома на Хановър, грееше ли слънце?

За учудване на Харди Уилис всъщност се подчини. Когато отвори очи след няколко секунди, той кимна:

— Смятам, че грееше.

— Добре. Кога за пръв път забелязахте жената?

— Докато слизаше по стълбите на дома на Хановър.

— През три къщи от вашата?

— Точно така.

— На около петдесет метра, така ли?

— Приблизително.

— Казали сте на господин Роузън, че в този момент, при първия поглед сте помислили, че жената е Миси Д’Амиен?

— Да.

— Защо?

— Най-вече защото това беше нейната къща, струва ми се. Тя живееше там. Бях я виждал с подобни дрехи. Нормално е да очаквам, че ще бъде тя.

— Добре. А къде в собствената си къща стояхте вие?

— До предния прозорец.

— Той е малко изнесен напред, нали?

— Да.

— Добре. След като тази жена слезе по стълбите, вие твърдите, че тя е пресякла улицата, така ли?

— Да.

— По диагонал, или направо?

— Не гледах толкова внимателно. Не мога да кажа.

— Не сте ли я гледали?

— Не, не специално. Както ви казах, пиех коктейли с приятели…

— Точно така. Между другото, по това време вече колко коктейла бяхте изпили?

За пръв път любезността като че ли изневери на Уилис. Явно засегнат, той измери Харди с гневен поглед.

— Един — отговори той безизразно.

— С други думи, били сте на първия си коктейл? Или вече бяхте изпили един и сега пиехте втори?

— Ваша Чест! — притече му се на помощ Роузън. — Свадливост!

— Нищо подобно, господин Роузън — отсъди Браун. — Отхвърля се. Господин Уилис, можете да отговорите на въпроса. Джанет.

Джан Сондърс му го прочете отново и Уилис изпъна рамене:

— Не мога да си спомня точно. Мисля, че беше първият ми коктейл.

— Добре — каза Харди. — За протокола, какъв коктейл пиехте?

— Ваша Чест! — този път Роузън се изправи и столът му изскърца по пода, но още преди да изкаже основанията за възражението си, Браун го отхвърли.

— Беше манхатън — отговори Уилис.

Харди го удостои със студена усмивка. Двамата мъже вече бяха врагове и бяха прекалено учтиви, правопропорционално на растящата им омраза един към друг.

— Това са две части хубав бърбън и една част сладък вермут, нали?