Джон Лескроарт - Мотивът

— Този тип — посочи Глицки към екрана — е бил зъболекарят й. Явно е имала проблеми със зъбите.

— Доста сериозни ми се струват — отбеляза Рейвъл. — И не е имала осигуровка.

Това озадачи Глицки? Не е имала осигуровка ли?

Продължиха да разглеждат сметката.

— Трябва да взема призовка и за сметките на Хановър, докато се занимавам с този въпрос, и да сравня сметките за ремонта — каза той. — Според мен тя е теглила пари от сметката си и ги е слагала в сейфа.

— Един момент — каза Рейвъл и удари няколко клавиша на клавиатурата. — Ето вижте.

Екранът показа, че поне засега теорията на Глицки е правилна. Документацията за няколко от по-нормалните вноски показваше касовите плащания от сумите по чековете, които бе осребрила и депозирала. Хановър явно редовно и беше писал месечни чекове, за да покрие и разноските й за живот, и (вероятно не много разумно) за плащанията към Леймар за ремонта. Трите суми, които бяха над сто хиляди долара, бяха прилежно съчетани с чекове, които тя бе издала на Леймар за същите суми под критичните деветнайсет хиляди долара. Другите чекове за Леймар обаче бяха за деветнайсет хиляди долара месечно. Глицки заключи, че тя е взела тези пари, депозирала е половината в чековата си сметка, а другата половина — девет хиляди и петстотин долара месечно — е слагала в сейфа си. По време на близо двайсетте месеца на редовните плащания на Хановър към нея тази сума възлизаше грубо на двеста хиляди долара.

— Значи той я е и издържал — каза Рейвъл.

— Вижте какво е крала — каза той. — Не е имало нужда да я издържа.

— Не мога да повярвам, че данъчните не са надушили нещо.

— Не знам. Тя е поддържала всички суми под десет хиляди долара, както забелязахте.

— Добре, но приходите.

— Може би не е подавала данъчна декларация.

— Играла си е с огъня — поклати глава Рейвъл.

— Тя не е американка. Може би не е разбирала какво прави.

— Може и да не е била американка — посочи младата жена към екрана, — обаче това е истински номер на социална осигуровка.

— Което ме подсеща…

Глицки се обади в кабинета си, но Мелиса беше отишла на обяд. Той остави още едно съобщение и се върна при компютъра.

Накрая след почти два часа — принтирайки страници, обсъждайки с Рейвъл и градейки теории — двамата стигнаха до последното извлечение при затварянето на сметката. В този момент пейджърът на колана му започна да вибрира.

— Това е секретарката ми — каза той, но когато погледна номера, се оказа, че греши. Беше Харди.

Глицки му се обади.

— Замислих се за нещо, което каза тази сутрин — каза Харди. — Нали се сещаш за колата?

— Да, сещам се за колата.

— Все още не знаем къде е.

— Знаем. Някой я е откраднал.

Усети разочарованието му дори по телефона.

— Сигурен ли си?

— Не, стигнах до този извод, защото я няма никъде другаде. Явно някой я е откраднал, а няма кой да я обяви за открадната.

— Значи не е обявена за открадната?

— Боже, Диз, нали току-що ти казах. Накъде биеш?

— Просто питам къде провери.

Глицки се опита да преодолее нетърпението си:

— Искаш ли да ти направя списък? Наистина търсих: в пътна полиция и по паркингите, в извадените от движение коли, при „паяците“…

— Какво? При кои „паяци“?

— На техните паркинги.

— Да, но и на двете компании ли?

Глицки усети пристъп на лек гняв и попита:

— Какво искаш да…? — Само че спря, защото си даде сметка, че ако колата е била вдигната през първите няколко седмици след пожара, щеше да бъде извозена до паркингите на „Тау/Холд“. Само че по-малко от шест седмици след това бизнесът бе поет от „Бейшор Ауто Тау“ и понеже оттогава вдигнатите коли се караха на техните паркинги, там беше проверил и Глицки. Прехвърлянето на договора към новата компания за вдигане на автомобилите в града не бе минало никак гладко, архивите бяха загубени или временно затрити, много коли бяха разглобени или откраднати. Понеже „Тау/Холд“ неохотно помагаше на Бейшор с неща, които да направят дейността й ефективна и продуктивна, компютърът на общината все още не беше успял да набави изгубената информация и едва ли щеше да го направи скоро.

— „Тау/Холд“ — каза Глицки.

— Просто ми хрумна — отвърна Харди.

Джоузеф Уилис беше последният свидетел и представляваше най-сериозното предизвикателство, което, разбира се, в същото време беше и златна възможност.

Ерудиран, благ, спретнато облечен с меко сако от камилска вълна, светлосиня риза и червена папийонка, съпругът на Максин не оставяше никаква възможност за несигурност по отношение на разпознаването на Катрин. Роузън го разходи из показанията му, които бяха непротиворечиви и поднесени с голяма увереност. За разлика от жена си в нощта на пожара той не бе казал на инспектора по палежите Босио, че жената, която е излязла от къщата, е била Миси. Беше заявил само, че е била жена. Уилис не си бе у дома и по време на първото посещение на инспектор Кунео, когато бе донесъл снимката на Миси във вестника, затова не я бе разпознал първоначално колебливо. И той бе разпознал Катрин първо по снимката на Кунео и след това по полицейската снимка, а накрая и при очната ставка в редица с други жени през юли.