Рой Лебо - Реката на смъртта

Лий мина покрай Ребека Чейс — тя лежеше, без да мърда; очите й гледаха с празен поглед.

Препъвайки се, Беатрис тръгна да го пресрещне.

Докато вървеше, Лий презареди револвера си.

— Да вървим — едва промълви момичето. — Да се махаме оттук! — лицето й бе бяло като брашно.

— Сега трябва завинаги да се махна оттук.

— Да — отговори тя — да вървим.

По тротоарите стояха мъже, които ги гледаха. Скоро някой от тях ще се сети да отиде да си вземе пушката, помисли си Лий. Време беше да напусне този град.

— Върни се в хотела на мисис Болтуит, отивам за конете и ще дойда да те взема.

Тя се опита да каже нещо, но Лий я прекъсна:

— Прави каквото ти казвам.

Беатрис направи няколко крачки и се обърна, за да го попита пак:

— Ще дойдеш да ме вземеш, нали?

— Да — каза той, — върви сега — тя се обърна и прекоси улицата.

Лий я проследи с поглед, а после тръгна към банката. Хората го гледаха, но никой не смееше да каже нищо. Двама мъже стояха до тялото на помощник-шерифа, а една жена бе коленичила в прахта до Ребека.

Той изкачи няколкото стъпала към входа на банката, отвори вратата и влезе вътре. Банковият чиновник седеше до гишето, а Уолкър бе застанал пред кабинета си. И двамата изгледаха Лий по един много странен начин. Нищо ново — и преди го бе виждал този поглед.

Страхуваха се от него.

— Мистър Уолкър — каза Лий и в същия момент му хрумна, че те може би мислеха, че ще им ограби банката. — Искам да дам някои разпореждания във връзка с ранчото ми, както и да сменя малко скъсани банкноти.

Уолкър прочисти гърлото си и каза:

— Какво по-точно имате предвид?

— Продадох ранчото и конете си, а също така прехвърлих сметката си на друго име. Искам да узаконя и продажбата, и прехвърлянето.

— Добре — отговори Уолкър. — Тогава по-добре влезте в кабинета ми.

Докато Уолкър и помощникът му приготвяха документите, Лий гледаше през прозореца какво става навън. Няколко души занесоха тялото на Фипс в дърводелската работилница. Мистър Мартин и една жена се бяха навели над Ребека. Още никой не се бе сетил да си вземе пушката, но и това скоро щеше да стане.

— Ето, готово — каза мистър Уолкър и прочете документите:

„В замяна на получения от мен един щатски долар, аз продавам и прехвърлям цялото си имущество, известно като Ривър Ранч, както и принадлежащите към него животни и земя. Към тях следва да се прибави и сметката ми в Крий Банк, като всичко изброено дотук става собственост на мис Беатрис Морган, живуща тук, в областта на град Крий, Монтана, подписано днес, двадесет и трети август, хиляда осемстотин осемдесет и седма година.“

— Сега трябва да се подпишете, мистър Лий, ние ще ви бъдем свидетели… макар че, трябва да ви предупредя… — Уолкър изглеждаше много притеснен. — Вижте, по дяволите, та това са много пари!

Лий подписа документите с името „Уилям Франклин Лесли, известен също като Фредерик Лий.“

— Това задоволява ли закона? — попита той.

— Да, напълно — отговори мистър Уолкър.

Лий видя един продавач да се приближава по тротоара. Носеше двуцевна къса пушка.

— Това е вашето копие — каза Уолкър. — Подписано пред свидетел и заверено. Ще изпратя скъсаните банкноти до Денвър и после ще й дам сумата.

— Довиждане, мистър Уолкър — Лий се наведе над бюрото, за да стисне ръцете на банковия агент и неговия помощник.

— Ще… ще се опитам да наглеждам момичето вместо вас — лицето на Уолкър бе аленочервено.

— Ще съм ви много задължен — отговори Лий.

Лий излезе от банката през задната врата и тръгна към конюшнята. Срещу него се появиха двама дървари. Единият имаше пистолет, затъкнат в колана си. На главната улица се чуваха мъжки гласове, които викаха нещо един на друг.

— Ей, ти! — единият от дърварите се затича срещу него. — Вярно ли, че помощник-шерифът бил застрелян?

— Да, вярно — отговори Лий, — убит е.

— Мамка му — възкликна мъжът. — И кой го направи?

— Аз.

— О, така ли? — каза дърварят. — Ти, значи?

Той отстъпи назад и застана до приятеля си. Лий мина покрай тях към конюшнята.

— Какво ще кажеш за този? — чу той да пита единият от мъжете.

— Излъга те — отговори приятелят му.

Лий плати два долара на мис Макфий за престоя и храната, оседла коня си и го изведе навън. Чудеше се дали да спре за малко в ранчото. По-добре, не. Ако направеха хайка след него, щяха да го търсят първо там.

Той се метна на седлото. Рамото го болеше ужасно, пък и гърдите го пареха там, където го бе одраскал куршумът.