Рой Лебо - Реката на смъртта

А ако все пак спечелеше… Е, тогава щеше да се наложи да се омете от града колкото се може по-бързо, иначе жителите му щяха да го пипнат и да го обесят.

Така че сега трябваше да побърза. Той събуди Беатрис с целувка, изми се на мивката и започна да се облича. Момичето стана и му помогна първо да си обуе ботушите, а после да си закопчае колана с револвера. После слезе в кухнята, за да запали печката и да направи кафе.

Слънцето тъкмо изгряваше, когато Лий слезе долу. Къщата още спеше. Никой от обитателите й — мисис Болтуит, пасторът, търговските пътници — още не беше станал.

Беатрис вече бе сложила кафето и тигана с пшеничените питки на печката, когато Лий влезе и седна на масата.

Двамата закусиха в мълчание. За Лий фактът, че просто седи с Беатрис и хапва напоени с кафе пшеничени питки, беше напълно достатъчен, за да се чувства доволен.

Когато допи кафето си, той се изправи и се протегна, за да раздвижи схванатия си гръб, като при това внимаваше да не пренатовари болното си рамо.

— Беатрис, искаш ли да се качиш за малко с мен в ранчото? Можеш да поостанеш с нас няколко дни.

Тя го погледна:

— О, да! С удоволствие бих дошла!

— Тогава върви си събери необходимите неща. Сигурно ще ти трябват още дрехи, освен синята рокля. Но не взимай повече, отколкото може да носи Белита.

— Да, разбира се — каза тя, скочи и хукна към вратата, но изведнъж се върна, за да го целуне, и после вече излезе от кухнята на бегом.

— Какво, за бога, му става на това момиче? — попита мисис Болтуит, която тъкмо влизаше. Беше облякла китайски пеньоар и нощна шапчица, завързана с връзки под брадичката.

— Заминаваме за ранчото — двамата — обясни Лий.

— Така ли? — тя го погледна изпитателно и подсмръкна. — И сигурно никой не е споменал нищо за сватба…

— Ами не — каза Лий.

— Значи си по-голям глупак, отколкото те мислех.

— Още кафе?

Мисис Болтуит наля на себе си една чаша и дойде да седне при него.

— Предполагам, че споделяте мнението на стария Мартин за роклята ми от Сейнт Луис.

Лий трябваше да се замисли, за да се сети за какво говори тя. Отново седна на стола си, за да не изглежда груб.

— Не, аз не съм съгласен с него. Според мен изглеждате добре в зелено.

— Е — мисис Болтуит определено беше доволна от отговора, — предполагам, че една дама трябва да има предвид мнението на мъжете за това, как изглежда — после тя продължи с известна неловкост. — И все пак не може да се отрече, че мистър Мартин има добър вкус и изобщо разбира от тези неща. Веднъж той каза на мис Ащън, че прилича на тапициран диван в костюма си за езда от виненочервен плат. И, знаете ли, тя никога повече не го облече.

— Ами, той има право за повечето такива неща, но със сигурност направи грешка за вашата зелена рокля, това е моето мнение — каза Лий.

— Знаете ли, господине, мисля, че сте прав — съгласи се мисис Болтуит. — През нощта светлината в тези стаи е много подвеждаща. На слънце роклята има съвсем друг зелен цвят, а аз я нося предимно денем…

— Е — каза Лий и отново се изправи, — отивам да си събера багажа — той се наведе и целуна мисис Болтуит по бузата. — И благодаря, че се държите толкова мило с Беатрис.

— Хайде пък вие сега! — възкликна мисис Болтуит, след което се пресегна, хвана го за главата, придърпа я към себе си и го целуна по устата. — Да бях десетина години по-млада…

Лий отиде в стаята си, прибра четката за коса и несесера с принадлежностите си за бръснене, откачи револвера си от рамката на кревата и излезе, тръшвайки вратата зад себе си.

Беатрис вече бе слязла по стълбището и го чакаше. Бе си приготвила една торба с дрехи и малко въже, за да я прикрепи към седлото. Явно беше бързала да свърши, защото от края на чантата стърчеше някакъв бял плат, който не бе успяла да натика вътре.

— Готова съм — каза тя, останала без дъх.

— Това май не е достатъчно — Лий погледна към малкото й багаж. — Ако има още нещо, което искаш да вземеш, върви го донеси. Ще го разпределим върху двата коня.

— Не, не! Това е всичко, от което имам нужда. Хайде да тръгваме!

— Добре — съгласи се Лий, като видя колко е притеснена. — Да вървим.

Те излязоха от хотела на мисис Болтуит и тръгнаха по тротоара към градската конюшня. Беатрис трябваше да подтичва, за да върви в крачка с него, така че Лий забави малко хода си.

— Тежи ли ти чантата? — попита я той.

— Не, никак.

По улиците вече имаше хора, които отиваха на работа в магазините или взетите под наем офиси.