Рой Лебо - Реката на смъртта

Лий отскочи към плювалника до барплота, наведе ее и повърна. Чувстваше се отвратително.

Никой от хората в „Аркадия“ не направи коментар.

В хотелската стая мистър Мартин извади куршума от рамото му. Не го боля много, понеже дребосъкът действаше бързо. Лий усещаше раната си все още силно изтръпнала. Кракът го болеше повече.

— Раната ви е от тези, които писарушките доктори наричат „повърхностни“ — каза мистър Мартин, опулил очи като жаба. — А това значи, че много скоро ще започне да ви боли адски силно, но няма да окуцеете, понеже костта не е счупена. Но ако не внимавате и раната се възпали, като едното нищо може и да си умрете от нея — той проми мястото с пергаментов разтвор. — Вече втори път трябва да се грижа за вас след подобни жестокости — каза дребосъкът, като попиваше раната с парче изварен памук. — Май ви стана навик.

— Извинете за безпокойството — Лий чувстваше устата си пресъхнала.

— Ха, на мен нищо ми няма — аз само си упражнявам занаята — мистър Мартин покри раната с малко памук и се пресегна за бинт. — Трябва да ви предупредя, че помощник-шерифът Фипс пристигна в Крий тази вечер и че направо побесня, като научи за случилото се — явно движен не само от справедлив гняв към закононарушителите, но и от причини от личен характер. Чувам че ви нарича „опасен човек“.

Мистър Мартин хубаво затегна превръзката и отряза още малко плат, който провеси от рамото така, че да се пъхне в него лявата ръка на Лий.

— Благодаря, докторе!

— Повече модист, отколкото доктор съм аз! — отговори Мартин, но изглеждаше доволен въпреки всичко. — Сега ще ви дам малко приспивателно, не прекалено, няма да попречи на дишането ви, така че ще се събудите утре сутринта — с много силни болки в рамото, но въпреки това по-добре.

— Трябва ли да му дам нещо за ядене? — попита Беатрис, която през цялото време, докато мистър Мартин бе почиствал раната, не се бе отделила от леглото, макар че трепереше цялата.

— Може да му дадете чаша градински чай или нещо подобно, преди да заспи. За тази вечер това ще е напълно достатъчно. Ако иска, утре може да хапне малко супа.

Мистър Мартин започна да прибира инструментите си в плетената кошница, с която бе дошъл.

— Помощник-шерифът може и да е прав за вас, господин Лий — каза той. — Мис Ащън трябвало да заведе горкия Ащън чак в Чикаго — за момент той се концентрира върху прибирането на нещата си. — Бедният Найджъл! — мистър Мартин въздъхна. — Вече е сляп с лявото си око — той затвори капака на кошницата си и отиде до вратата. — Нещастен глупак, който си бе въобразил, че е нещо повече от другите! И ето как завърши всичко! — Мистър Мартин затвори вратата след себе си.

Беатрис направи на Лий чаша чай и през цялата вечер седя до леглото му, като му говореше за ранчото, Тим Бап и неговите пайове, както и за старата вражда между мистър Мартин и Кимбъл. Нито веднъж не спомена името на Джордж Смол, нито пък каза какво мислят хората от града за неговото убийство.

През нощта Лий сънува коне.

Не апалузци, а кавалерийски коне: дорести, червено-кафяви и черни на цвят.

Препускаха в стадо и до един бяха оседлани и с юзди. Бе нощ и те лудо галопираха напред — звукът напомняше гръмотевици през буря.

Знаеха къде отиват — и трябваше да стигнат до сутринта. Бяха по-умни от обикновените коне и имаха цел, която трябваше да постигнат.

Бяха стотици. Не! Хиляди! Всички тъмни на цвят — той виждаше тъмните им гърбове да се издигат и спускат над малките възвишения по пътя.

Високата трева покриваше неравния терен; бе много тъмно. Сега той висеше във въздуха над земята и ги гледаше от високото. Докъдето поглед стига, всичко беше покрито с бягащи коне — хоризонтът бе почернял от тях.

Конете се отдалечаваха от него, а той искаше да ги следва.

Когато се събуди, вече бе следобед.

Дълго време просто тихо лежа в леглото. Рамото го болеше — именно това го бе събудило.

Лий се замисли за Джордж Смол и за стрелбата от предния ден. После се сети за Индия Ащън, която сега бе в Чикаго с брат си, за да се консултира с разни доктори за окото му. Дали си беше дала труда да телеграфира до Крий, за да провери дали Смол е заработил парите си, като го е убил? Но как щеше да пусне телеграма с такъв текст? Може би щеше да пише до някой приятел и да прибави накрая. „Някакви новини напоследък в града?“ Нещо такова. Ако изобщо я интересуваше. Той си припомни лицето й под себе си, разкривено първо от гняв, после от удоволствие.