Рой Лебо - Реката на смъртта

Когато стигна в хотела на мисис Фостър, Лий попита за Джордж Смол.

— Господин Смол излезе — отговори мисис Фостър, която се оказа дребничка жена с едно сляпо, бяло като мляко око.

— Бих искал да оставя нещо за него. Но е важно да му бъде предадено лично.

Дребничката жена се наежи като таралеж:

— Ние сме почтено заведение, господине! Ако оставите бележка за някой от гостите на хотела то той ще я получи. Неотворена! — и тя погледна строго.

Той й даде писмото.

— Отседнал съм при мисис Болтуит — каза Лий. Еднооката дама само подсмръкна, като чу това! — Можете да ме намерите там, ако има някакъв отговор.

Лий отведе двата коня, които бяха оставили завързани пред хотела на мисис Болтуит, в градската конюшня.

Мис Макфий не беше там, така че той предаде животните на прислужника полуидиот.

— Изчеткай ги хубаво и после им дай да ядат — нареди му Лий.

Полуидиотът се ухили и усърдно закима с глава.

Стана късно следобед; Лий вече мислеше дали да не отиде до хотела на мисис Фостър и да провери дали Смол се е върнал и получил бележката и парите. Това бяха много долари — не можеше да ги остави просто така някъде и да ги забрави.

Лий седеше в кухнята, пушеше една пура, която му беше дал някакъв търговски агент, и пиеше кафе. Пурата бе направена в Алабама и се считаше за не по-лоша от Хаванските, но въпреки това имаше малко странен вкус.

Мисис Болтуит бе излязла някъде и Лий и Беатрис седяха сами в кухнята и си почиваха след обилната вечеря. Момичето още не бе измило чиниите.

Лий се изправи и отвори задната врата, за да изхвърли пурата. Точно в този момент там се оказа едно десетгодишно момченце, което тъкмо бе вдигнало ръка да почука. Детето — омърляно хлапе с навити нагоре крачоли на панталоните — се стресна.

— Какво мога да направя за теб, малкия? — попита го Лий. — Мисис Болтуит излезе.

Момчето не каза нищо, просто бръкна в джоба си и извади оттам бележката на Лий.

Лий я взе, но когато потърси малко дребни, за да ги даде на хлапето то се извърна и избяга на улицата.

Той се върна на масата, седна и отвори писмото.

Хилядата долара си бяха вътре, само че банкнотите бяха скъсани на две.

Най-отгоре на листа бе написано с молив:

„Младите мъже в наши дни не се възпитават правилно. Отивам в «Аркадия». Ако ти не дойдеш при мен, тогава ще дойда аз.“

Беатрис се надвеси над него и прочете бележката над рамото му. Тя се пресегна и докосна скъсаните пари с пръст. Ръката й трепереше.

— Предполагам, че трябва да отидеш и да убиеш това старо копеле, мили мой…

— Мисля, че не съм загубил парите — каза Лий. — Уолкър може да ми ги смени с други банкноти и после да изпрати тези в Денвър, а оттам да получи нови — той сгъна доларите и ги пъхна в джоба на елека си.

Лий изпи и последната глътка кафе и стана да върви, но като видя лицето на Беатрис, се спря и каза:

— Ще опитам да се разберем с думи — цялата работа е такава дивотия!

Той излезе от кухнята, без да я целуне, прекоси коридора и стигна до стълбите към втория етаж. Беатрис го проследи с поглед, докато можеше да го вижда.

Лий се качи в стаята си, седна на кревата, извади старите патрони от револвера си и ги замени с новите, които бе купил от магазина на Кимбъл. Оръжието бе в пълна изправност, така че той не загуби време да го почиства, или да го смазва отново. Бе открил, че е по-добре, преди битка да не се занимава много с него. Пък и вече не се упражняваше да стреля както преди. А бе имало време, когато тренираше точна стрелба и бързи реакции по седем, че даже и осем часа на ден — стига да можеше да си позволи да хаби патрони за това.

Така беше преди много години — сега вече нямаше нужда да го прави; всичко ставаше с мълниеносна бързина — първо в главата му, а после и в действителност — мускулите му сякаш сами следваха мисълта му.

Вероятно старецът все още беше в добра форма. Още по-важно бе, че Индия Ащън беше успяла да му предаде голямата си омраза към Лий. Интересно дали съзнанието, че заслужава да бъде убит за това, което бе сторил, щеше да попречи на стрелбата му. Най-вероятно не. Лий никога не бе виждал престъпник да умира за това, че е лош.

Добре, че Фипс не беше тук, а в Бат. Дали пък помощник-шерифът нямаше да се радва, че е пропуснал тази престрелка? Едва ли, та този човек все пак беше работил за Хикок, а той умееше да надушва страхливците отдалече и сред хората му никога нямаше такива.

Лий стана от леглото, разкопча панталоните си, напъха хубаво ризата си в тях и ги закопча отново. Веднъж бе видял как загива един мъж само защото пистолетът му се оплете в краищата на измъкналата се от панталоните риза; това бе станало в Ню Мексико. И все пак, глупаво беше да се притеснява за подобна дреболия. Той си спомни израза на лицето на Индия Ащън малко преди тя да си тръгне — в него се четеше безпощадна омраза. Смол можеше да й бъде баща…