Робърт Лъдлъм: Планът Икар

Шест, пет, четири… Кръв.

Нищо. Абсолютно нищо. Пълна лудост.

И изведнъж — пробив. Направиха го благодарение на един грохнал човек, който едвам изричаше думите и имаше памет, слаба като измършавялото му тяло всред халите, връхлетели откъм Ормузкия проток.

— Не търсете там, където ви подсказва логиката. Търсете другаде.

— Къде?

— Където скръбта не се ражда от немотия или самота. Където Аллах е благословил хората на този свят, но не и в отвъдния.

— Говорете по-ясно, многоуважаеми муезине.

— Аллах не ми го повелява. Да пребъде неговата воля! Той може би не застава на ничия страна — така да бъде.

— Но вие вероятно имате причина да ни съобщавате това.

— Щом Аллах ми е подсказал тази причина — така да бъде!

— Как ви я е подсказал.

— Думи, прошепнати по ъглите на джамията. Шепот, който трябваше да бъде чут от старите ми уши. Недочувам и нямаше да доловя нищо, ако Аллах не беше пожелал.

— Сигурно има още нещо.

— Бяха споменати хората, които ще спечелят от това кръвопролитие.

— Кои са те?

— Не бяха назовани имена, нито високопоставени лица.

— Може би някаква група или организация? Моля ви! Някаква секта, държава, народ? Шиитите, Саудитска Арабия… Ирак, Иран… руснаците?

— Не, не чух нито за правоверни, нито за неверници, чух само „те“.

— Те ли?

— Това долових в джамията, това пожела Аллах да чуя. Да пребъде неговата воля! Единствено „те“.

— Можете ли да разпознаете хората, които говореха?

— Аз съм почти сляп, пък и светлината е мъждива. Неколцина души си шушукаха сред многобройните богомолци. Не мога да позная никого. Знам само, че трябва да ви предам чутото — такава е волята на Аллах.

— Защо, муезине? Защо е такава волята на Аллах?

— Касапницата трябва да бъде спряна. В Корана е казано, че ако необуздани младежи проливат кръв, страстите им трябва да бъдат подложени на проверка, понеже младостта…

— Добре де! Ще изпратим един-двама души с вас в джамията. Обадете ни, ако чуете нещо.

— След месец. Тъкмо заминавам на последното си поклонение в Мека. Вие сте последната ми спирка, преди да поема. Такава е волята…

— По дяволите!

— Вашите дяволи, не моите. Не нашите.

Вашингтон, Окръг Колумбия,

сряда, 11 август, 11,50 часът

Пладнешкото слънце напичаше паважа на столицата, въздухът беше неподвижен в летния зной. Пешеходците едвам пъплеха, мъжете бяха разкопчали яките и бяха разхлабили вратовръзките си. Куфарчетата и чантите сякаш бяха пълни с олово, докато притежателите им апатично чакаха по кръстовищата да се смени светлината на светофара. Макар че тълпите мъже и жени, повечето държавни, следователно и народни служители, вероятно имаха спешни задачи, никой по улиците не бързаше. Над града бе надвиснала летаргия, вцепенила онези, които бяха дръзнали да излязат от стаите, кабинетите и автомобилите с климатична инсталация.

На ъгъла на Двайсет и трета улица и авеню Вирджиния беше станала катастрофа. Не бе тежка — нямаше ранени, нито пък големи щети, и въпреки това се вдигна голяма олелия. Едно такси се беше блъснало в държавна лимузина, излизаща от подземния гараж на Държавния департамент. И двамата шофьори бяха в правото си, горещяха се, защото се бояха от шефовете си, стояха до колите и се обвинява взаимно, надвиквайки се в канската жега, докато чакаха полицията, повикана от минаващ държавен служител. Само за секунди улицата се задръсти, шофьорите засвириха с клаксоните и се разкрещяха през прозорците, които смъкнаха без желание.

Пътуващият в таксито слезе нетърпеливо от задната врата. Беше висок строен мъж на около четирийсет и изглеждаше не на място сред летните костюми, пъстрите рокли и куфарчетата. Беше с измачкан панталон в защитен цвят, с ботуши и с мръсно памучно яке вместо риза. Приличаше на човек, който рядко стъпва в града, на професионален екскурзовод, слязъл от високите планини. Но лицето му контрастираше с дрехите. Мъжът беше гладко избръснат, чертите му бяха изсечени и изразителни, светлосините му очи бяха живи, пронизващи и зорки. Той сложи ръка на рамото на разгорещения таксиметров шофьор. Мъжът се обърна и клиентът му даде две банкноти от двайсет долара.

— Трябва да си вървя — каза пътникът.

— Ама чакайте, господине! Нали видяхте! Това копеле излезе, без да изсвири, без нищо!

— Съжалявам, но не мога да ви помогна. Изобщо не видях и не усетих, че сме се блъснали!

— Господин Непукист — нищо не бил видял и усетил! Защо да си навлича неприятности!