Робърт Лъдлъм - Планът Холкрофт

— Какво имате предвид?

— Те просто трябва да се крият, господин Холкрофт. Били са принудени. И то не само заради Нюрнбергския процес и заради израелците, издирващи военнопрестъпници; много от тези хора са имали достъп до значителни средства — в някои случаи огромни богатства — откраднати от покорените народи, от държавните им институции, често от техните представителства. Върху присвоените средства могат да бъдат предявени претенции.

Ноъл усети как стомахът му се свива. Имаше връзка — далечна, дори подвеждаща в случая, но все пак имаше. Фон Тиболтови бяха замесени в грандиозна и сложна кражба. Но не по тази причина бяха изчезнали. Четвърто правило: бъди готов да прикриеш реакцията си.

— Мисля, че семейството, за което става дума, няма нищо общо с това.

— Но не можете да сте сигурен, нали, след като знаете толкова малко за него.

— Да речем, че съм сигурен. Всъщност аз исках само да се осведомя как да предприема издирването или поне да разбера какво е станало с тях.

— Споменах ви за адвокат.

— Никакви адвокати. Казах ви, че съм архитект. Адвокатите са най-големите ни врагове — губят ни страшно много време — усмихна се Холкрофт. — Каквото може да ми свърши един адвокат, мога да си го свърша и сам. Говоря испански. Ще се оправя и с португалския.

— Разбирам. — Аташето замълча и посегна към кутия с тънки пури на бюрото си. Отвори я и я поднесе на Холкрофт, който поклати отрицателно глава.

— Сигурен ли сте? Хавански са.

— Сигурен съм. Разполагам с много малко време.

— Да, да. — Аташето посегна към една сребърна запалка на бюрото си, щракна я и всмукна дълбоко; крайчецът на пурата припламна. Той рязко вдигна поглед към Ноъл: — И все пак няма ли да ми кажете името на това семейство?

— О, господи… — Холкрофт стана. Не можеше повече да издържа; явно трябваше да попита другаде.

— Моля ви, седнете, ако обичате — настоя аташето. — Само още минута-две. Уверявам ви, че не си губите времето.

Ноъл забеляза многозначителния поглед на бразилеца и седна.

— Какво има?

— La comunidad aleman 13 13 Германската общност (исп.) — Бел. прев. . Използвам испанския, който говорите така добре.

— Германската общност? Че има германска общност в Рио — това ли искате да ми кажете?

— Да, но тя не е само географско понятие. Има наистина един отдалечен район — германското barrio 14 14 Квартал, предградие (исп.) — Бел. прев. , така да се каже, но аз нямам предвид него. Имам предвид онова, което се нарича la otra cara de los alemanes 15 15 Другото лице на германците (исп.) — Бел. прев. . Разбирате ли?

— „Другото лице“… онова, което пази германската им същност.

— Именно. Може да се определи като „скритата им същност“. Онова, което ги прави такива, каквито са; което ги кара да постъпват така, както постъпват. Много е важно да го разберете.

— Мисля, че разбирам. Много добре го обяснихте. Повечето са били нацисти, успели да се измъкнат от Нюрнбергския процес и да прехвърлят в Бразилия големи присвоени суми; естествено е да се крият и да променят самоличността си. Естествено е и да се поддържат взаимно.

— Естествено е — съгласи се бразилецът. — Но все пак би могло да се предположи, че след толкова много години ще са до голяма степен асимилирани.

— Защо? Вие работите тук, в Ню Йорк. Разходете се към долната част на Ийст сайд или по Мълбери стрийт, или пък към Бронкс. Цели квартали с италианци, поляци, евреи. Живеят тук от десетки години. Това не е много време.

— Има известно сходство, разбира се, но не е същото, повярвайте ми. Хората от Ню Йорк, за които споменахте, общуват съвсем открито помежду си и се гордеят с националната си принадлежност. В Бразилия не е същото. Германската общност само дава вид, че се е асимилирала, но всъщност не е, като изключим търговията. Преобладаващите чувства сред тях са страх и гняв. Много от тях са били преследвани доста дълго време; всеки ден по хиляда души скриват самоличността си. Имат си своя собствена йерархия. Три-четири семейства контролират общността; огромните им типично немски имения са пръснати из цялата страна. Те, разбира се, ги представят като швейцарски или баварски. — Аташето замълча за миг. — Започвате ли да схващате за какво става дума? Генералният консул не би ви го казал, защото моето правителство не би му позволило. Но аз съм ниско в йерархията и на мен ми е позволено. Разбирате ли?

Ноъл се почувства объркан.

— Честно казано, не. Всичко, което ми разказахте, ни най-малко не ме изненадва. В Нюрнберг бяха осъдени за „престъпления против човечеството“. Това не може да не породи чувство за вина, а винаги поражда страх. Естествено е хора като тях, които са далеч от родината си, да се поддържат взаимно.