Робърт Лъдлъм - Планът Холкрофт

Това щеше да е най-разумно, но нито здравият разум, нито инстинктът му за самосъхранение можеха да надделеят. Поне засега. Мислеше си за мъжа, разкъсван от ужасна мъка преди тридесет години, и тази мисъл доминираше над всичко.

Той спря едно такси, подтикнат от странно усещане, загнездило се дълбоко в съзнанието му. То бе „онова нещо“, което го тласкаше към непознатата гора. Усещането, че единственото, което иска, е да оправдае доверието на баща си.

Поемаше върху плещите си една чужда вина. Поемаше греховете на Хайнрих Клаузен.

„Злото трябва да се поправи.“

— Ъгъла на Тридесет и шеста улица и Пето авеню, моля — упъти той шофьора, докато се качваше в таксито. Това бе адресът на бразилското консулство.

Започваше голямото издирване.

— Нека изясним още веднъж въпроса, господин Холкрофт — застаряващият аташе се бе облегнал удобно в стола си. — Казвате, че желаете да откриете семейство, чието име не искате да назовете. Това семейство имигрирало в Бразилия през четиридесетте години и последното, което се знае за него е, че е изчезнало преди няколко години. Правилно ли съм ви разбрал?

По слисания израз на аташето Холкрофт разбра, че може би начинът му на действие бе глупав, но той не се сещаше за друг. Не искаше да споменава за нищо на света името на Фон Тиболт, преди да е пристигнал в Бразилия; не желаеше да усложнява това издирване, започнало с достатъчно препятствия още от първия миг. Той се усмихна любезно.

— Не е съвсем така. Само попитах дали едно семейство може да бъде издирено при споменатите обстоятелства. Не съм казвал, че аз го издирвам.

— Значи въпросът ви е хипотетичен? Журналист ли сте?

Холкрофт се поколеба. Колко лесно би било да каже „да“ — какво по-удобно извинение за въпросите, които той самият щеше да задава занапред? От друга страна обаче, след няколко дни трябваше да отлети за Рио де Жанейро. Предстоеше му да попълва разни бланки, формуляри, да получи виза може би, не познаваше цялата процедура. Една лъжа сега можеше да му създаде проблеми по-късно.

— Не, архитект.

Очите на аташето издадоха изненадата му.

— Значи сигурно ще посетите град Бразилия? Това е един шедьовър.

— Много бих искал.

— Говорите ли португалски?

— Само малко испански. Работил съм в Мексико. И в Коста Рика.

— Но ние се отклонихме от основния въпрос — забеляза аташето и се наведе напред. — Попитах ви дали сте журналист и вие се позамислихте. Изкушихте се да ми отговорите утвърдително, защото това щеше да ви е по-изгодно. Честно казано, това ме навежда на мисълта, че всъщност вие търсите това изчезнало семейство. Защо просто не ми разкажете всичко?

Помисли си, че ако смята да лъже занапред, лутайки се из непознатата гора, трябва да се научи да обмисля и най-незначителните си отговори. Първо правило: предварителната подготовка е задължителна.

— Няма много за разправяне — подзе неловко той. — Тъй като и без това ще пътувам из вашата страна, обещах на един приятел да потърся тези хора. Той се познавал с тях от много отдавна. — Това беше вариация по истинската тема, при това доста сполучлива, помисли си Холкрофт. Може би затова я изрече така убедително. Второ правило: основавай лъжата върху част от истината.

— Обаче вашият… приятел се е опитал да ги открие и не е успял.

— Опитал се е от хиляди километри разстояние. Не е същото.

— Наистина не е. И така, поради огромното разстояние и поради опасенията на вашия приятел от евентуални усложнения вие предпочитате да не споменавате името на това семейство.

— Точно така.

— Не, не е така. Много по-лесно би било например един адвокат да поиска телеграфически поверителна справка от съответната адвокатска фирма в Рио де Жанейро. Това се прави непрекъснато. Семейството, което вашият приятел издирва, просто не е налице и той ви е помолил да го откриете. — Аташето се усмихна и сви рамене, сякаш току-що бе доказал, че две и две прави четири.

Ноъл наблюдаваше бразилеца с растящо раздразнение. Трето правило: не се оставяй да те хванат в капан с небрежно, но на място подхвърлена фраза.

— Знаете ли какво? — не се сдържа Ноъл. — Много сте неприятен.

— Съжалявам, че създадох такова впечатление — отвърна аташето искрено. — Аз просто се опитвам да ви помогна. Нали това ми е работата. Умишлено разговарях с вас по този начин. Вие не сте нито първият, нито последният, който търси хора, дошли в моята страна „някъде през четиридесетте години“. Мисля, че се досещате какво значи това. По-голямата част от тях са германци, много от които са внесли огромни суми чрез компрометирани неутрални лица. Всъщност искам да ви кажа само едно: внимавайте! Хора като тези, които издирвате, не изчезват безпричинно.