Робърт Лъдлъм - Планът Холкрофт

— Разбирам — изрече бавно Алтийн, сетне го повтори, надигайки се от стола си, прекоси бавно стаята и застана пред прозореца. — Сигурен ли си, че точно за това са се загрижили господата от Женева?

— Те… той намекна за нещо такова, да.

— Подозирам, че това не е била единствената им грижа.

— Не.

— Да се опитам ли да отгатна другата?

Ноъл се вцепени. Не че подценяваше интелигентността на майка си — не си го позволяваше — но както обикновено се подразни, че тя винаги успяваше да формулира предположенията си преди него.

— Мисля, че не е трудно.

— Така ли? — Алтийн се извърна от прозореца и го погледна.

— Пише го в писмото. Ако източниците на сметката станат известни, ще възникнат юридически проблеми. Международните съдилища ще бъдат затрупани от дела.

— Да — отмести поглед майка му. — Наистина е очевидно. Все пак съм изненадана, че са ти позволили да ми разкриеш това.

Ноъл се облегна в стола си, разтревожен от думите на Алтийн.

— Защо? Действително ли смяташ да предприемеш нещо?

— Изкушението е голямо — отвърна тя, все още вперила поглед навън. — Човек рядко губи желанието си да отмъсти за причинена силна болка. Дори и тази болка да е променила живота му за добро. Бог ми е свидетел, че моят — нашият — се промени изцяло. От истински ад се превърна в щастие, за което бях спряла да мечтая.

— Татко ли имаш предвид? — попита Ноъл.

— Да, той пое огромен риск, за да ни спаси. Прие мен — най-голямата глупачка на света — и моя син. Дари ни много повече от любов: дари ни нов живот. А в замяна поиска само любов.

— И ти му я поднесе.

— И ще я притежава, докато съм жива. Ричард Холкрофт е мъжът, който навремето си въобразих, че е Хайнрих Клаузен. Каква грешка допуснах, Господи, каква грешка… И всъщност фактът, че Хайнрих е мъртъв от толкова много години, няма никакво значение — презрението ми към него не е докоснато от времето. Наистина имам желание да си отмъстя.

Ноъл се опита да говори спокойно. Трябваше да отклони внимателно майка си от тази мисъл — оцелелите от Волфсшанце нямаше да й простят.

— Но ти ще си отмъстиш на мъжа, когото си спомняш, а не на този, който е написал писмото. Може би в началото не си се излъгала в него и онова, което всъщност те е привлякло, е изплувало отново накрая?

— Това все пак звучи утешително, нали?

— Мисля, че е истина. Мъжът, който е написал това писмо, е бил искрен. И е изживял силна мъка.

— Напълно си го е заслужил — той самият причини толкова много мъка — беше най-безмилостният човек, когото познавам. Болезнено амбициозен и фанатично целеустремен! И Боже мой, накрая стана ясно какви са били целите им!

— Той се е променил, майко — прекъсна я Холкрофт. — И ти имаш заслуга за това. В края на живота му единствената му цел е била да поправи злото, което е сторил. Той сам казва: „Злото трябва да се поправи.“ Помисли само какво е извършил — какво са извършили тримата!, — за да бъде осъществен замисълът им.

— Съзнавам, че не мога да си затворя очите за това. Нито пък за писмото му. Почти чувам думите му — но сякаш ги изрича един младеж. Един целеустремен младеж, много, много млад, а до него — едно младо момиче. — Алтийн млъкна за миг и после продължи: — Защо изобщо ми показа това писмо? Защо ме върна към спомените?

— Защото реших да действам. Ще закрия фирмата, ще се наложи да пътувам доста, евентуално да прекарам няколко месеца извън Швейцария. Както намекна и господинът от Женева, ти не би се стърпяла да ми зададеш куп въпроси. Опасяваше се, че може да откриеш нещо компрометиращо и това да те тласне към необмислени действия.

— За твоя сметка ли? — уточни Алтийн.

— Не изключи и тази възможност. Смята, че спомените ти са достатъчно силни. Нарече ги „неизлечими“.

— Наистина са неизлечими.

— Той смята също, че най-добре е парите да се използват според инструкциите. За да се поправи злото.

— Може и да е прав. Ако това изобщо е възможно. И не е ли малко късничко? До каквото се е докоснал Хайнрих Клаузен, го е провалял. — Алтийн замълча и лицето й доби по-напрегнат израз. — Ти си единственото изключение. А това може би е второто.

Ноъл стана и се приближи до майка си. Хвана я за раменете и я прегърна.

— Онзи господин от Женева каза, че си невероятна. Ти наистина си.

— Тъй ли каза? Невероятна? — дръпна се от него Алтийн.

— Да.

— Ернст Манфреди ли? — прошепна тя.

— Познаваш ли го? — изненада се Холкрофт.

— Това име ме връща много-много години назад. Значи още е жив?