Робърт Лъдлъм - Планът Холкрофт

Ноъл седна на стола срещу прозореца и се втренчи в една точка. Някой се опитваше да го извади от равновесие. Но защо? Какъв смисъл имаше? Някакви фанатици и маниаци бяха преодолели дистанцията на времето и командваха действията на хора днес, трийсет години по-късно. Въпросът беше защо?

Позвъни в „Сейнт Риджис“. Телефонът в 411 стая вече работеше, ала непрекъснато даваше заето. Значи жената, която бе видял съвсем ясно, просто не съществувала. Тя обаче съществуваше! И явно бе свързана с цялата мистерия — той го чувстваше.

Стана от стола, отиде до преместеното барче и си наля малко уиски. Погледна часовника си — два без десет. Оставаха му още десет минути до момента, когато телефонистът щеше да го свърже с банката — в два часа след полунощ нюйоркско време. Той тръгна с чашата в ръка към стола пред прозореца и заобиколи радиото. То, разбира се, също не бе на предишното си място; именно това бе привлякло погледа му. Включи го разсеяно. Обичаше да се разтоварва с музика.

Но се разнесе не музика, а говор. По галопиращия речитатив на водещия се досети, че това сигурно бяха новини. Копчето бе преместено (естествено!) от неговата любима станция. Трябваше да се досети. „Нищо няма да е същото като преди…“

Случайна фраза от задъхания словесен поток привлече вниманието му. Той така рязко се извърна в стола, че изля част от питието върху панталона си.

„… полицията е оградила входа на хотела. Нашият репортер Ричард Дънлоп е на местопроизшествието и предава от подвижната ни радиостанция. Слушаме те, Ричард. Какво научи?“

Последва кратко бръмчене, след което се разнесе развълнуваният глас на журналиста:

„Името на жертвата е Питър Болдуин, Джон. Англичанин. Пристигнал е вчера или поне вчера се е регистрирал в хотел «Сейнт Риджис»; полицията сондира различни авиокомпании за по-подробна информация. Предполага се, че посещението му е било с частен характер. В хотелската регистрационна книга не е записана никаква фирма.

— Кога са открили тялото?

— Преди около половин час. Телефонният техник отишъл да отстрани предполагаема повреда и намерил господин Болдуин проснат на леглото. Вече плъзнаха най-невероятни слухове, но едно е безспорно — убийството е извършено по изключително брутален начин. Казват, че гърлото му е прерязано с жица. Камериерката от четвъртия етаж в истеричен пристъп крещяла на полицаите, че цялата стая била обляна в…

— Мотивът за убийството грабеж ли е? — прекъсна го ловко водещият, за да не бъде нарушен добрият тон.

— Все още не е установено. Полицията мълчи по въпроса. По всяка вероятност чакат да пристигне някой от английското консулство.

— Благодаря ти, Ричард. Ще поддържаме връзка. Това беше Ричард Дънлоп от хотел «Сейнт Риджис» на Петдесет и пета улица в Манхатън. Отново ще повторя: тази сутрин в един от най-луксозните нюйоркски хотели е извършено жестоко убийство. Англичанин на име Питър Болдуин…“

Холкрофт се спусна към радиото и го изключи, после застана до него задъхан. Просто не искаше да признае пред себе си, че действително е чул това. Изглеждаше му абсолютно недопустимо, но то просто се бе случило. Извършено бе убийство. Маниаците отпреди трийсет години не бяха никакви вехти чучела, нито пък герои от сълзлива мелодрама. Те бяха най-хладнокръвни убийци. И хич не си поплюваха.

Питър Болдуин го бе зарекъл да се откаже от Женева. Бе препречил пътя на мечтата, бе се опитал да осуети плана. И сега бе мъртъв, зверски заклан с жица, прерязала гърлото му.

Ноъл се дотътри до стола и се тръшна в него. Вдигна чашата към устните си и отпи няколко големи глътки уиски. Това обаче ни най-малко не му помогна. Напротив, усети, че сърцебиенето му се усилва.

Припламване на кибритена клечка! В отсрещния прозорец! Ето я пак! Русата жена, чийто силует внезапно се открои зад тънкото прозрачно перде, озарен от слабата светлина. Тя гледаше право към него! Той стана от стола и приближи като хипнотизиран прозореца. Лицето му бе на няколко сантиметра от стъклото. Жената бавно му кимаше, сякаш искаше да му каже нещо. Потвърждаваше, че ходът на мислите му бе правилен, че се бе досетил за истината!

„… Русата жена, за която се интересувате, е госпожа Палътайн. Почина преди един месец.“

Силуетът на една мъртва, очертан в отсрещния прозорец, му изпращаше през разделящия ги мрак смразяващо послание. Божичко, той наистина щеше да се побърка!

Телефонът иззвъня и допълнително го влуди; Ноъл пое дълбоко въздух и се втурна към апарата — не можеше да понесе звука на второ позвъняване. То щеше да раздере по ужасяващ начин тишината.