Робърт Лъдлъм - Планът Холкрофт

„НОЪЛ КЛАУЗЕН-ХОЛКРОФТ, ЗА ТЕБЕ НИЩО ВЕЧЕ НЯМА ДА Е СЪЩОТО. НИЩО НЯМА ДА Е СЪЩОТО КАТО ПРЕДИ…“

Преди да продължи по-нататък, Ноъл докосна единия край на страницата. Тя се натроши от допира.

Боже! То наистина бе написано преди тридесет години!

И поради този факт останалата част от посланието му прозвуча още по-зловещо.

„Онова, което бе подготвено в миналото, трябва да продължи и в бъдещето, за да бъде отдадена почит към паметта на един велик мъж и неговата мечта. Той прояви изключителна смелост в един полудял свят. Нищо не бива да осуети осъществяването на неговата мечта.

Ние сме оцелелите от Волфсшанце. Онези от нас, които останат живи, ще отдадат живота си за осъществяването на тази мечта. Тя трябва да бъде постигната, защото е всичко, което ни е останало. Един акт на милосърдие, който ще покаже на света, че ние бяхме предадени — защото не бяхме такива, за каквито той ни мисли.

Ние, мъжете от Волфсшанце, знаем какви бяха най-добрите от нас. И Хайнрих Клаузен знаеше.

Сега от теб зависи, Ноъл Клаузен-Холкрофт, да довършиш онова, което започна баща ти. Само от теб. Така пожела баща ти.

Мнозина ще се помъчат да ти попречат, да отприщят мътните порои и да разрушат мечтата. Но мъжете от Волфсшанце пак ще оцелеят. Имаш думата ни, че всички, които застанат на пътя ти, ще бъдат спрени.

Всеки, който се опита да ти навреди, да те разубеди или да те заблуди с лъжи, ще бъде ликвидиран.

Същото ще се случи и с теб и близките ти, ако се разколебаеш. Или се провалиш.

Това е нашата клетва към теб.“

Ноъл грабна листа от чекмеджето и той се разпадна в ръката му. Парченцата се посипаха по пода.

— Проклети маниаци! — Той трясна чекмеджето и избяга от спалнята. Къде беше телефонът? Къде по дяволите бе проклетият телефон! А, да, до прозореца, върху кухненската маса до скапания прозорец!

— Маниаци! — изкрещя той още веднъж в празното пространство. Или по-точно към един мъж в Женева, който се бе качил на влака за Цюрих. Може би група маниаци бяха написали този боклук преди тридесет години, ала сега, тридесет години по-късно, други маниаци му го бяха предали! Бяха нахлули в дома му, нарушили спокойствието му, преобърнали вещите му! И бог знае какво още, помисли си той, като се сети за Питър Болдуин. Човекът, който бе пропътувал три хиляди мили, за да се види с него и да си поговорят… мълчание, прещракване и телефонният разговор бе прекъснат.

Ноъл погледна часовника си. Бе почти един след полунощ. Колко ли беше часът в Цюрих? Шест? Седем? Банките в Швейцария започваха работа в осем. Голямата Женевска банка имаше клон в Цюрих; Манфреди щеше да бъде там.

Прозорецът. Той стоеше пред същия прозорец, пред който само преди няколко минути бе чакал отново да му се обади Болдуин. Прозорецът. На отсрещната сграда. Където три пъти бе припламвала кибритена клечка… русата жена в рамката на прозореца!

Холкрофт бръкна в джоба си да провери там ли са ключовете му. Там бяха. Изтича към вратата, отвори я, спусна се към асансьора и трескаво занатиска копчето за повикване. Асансьорът бе заседнал на десетия етаж и не мърдаше.

По дяволите!

Ноъл се втурна към стълбите и запрескача надолу по две стъпала наведнъж. Щом стигна до първия етаж, с два-три скока се озова пред портиера.

— Боже мили! — стресна се Джек. — Изкарахте ми акъла, господин Холкрофт!

— Познаваш ли портиера на съседния блок? — кресна Ноъл.

— На кой?

— Ей този, по дяволите! — посочи надясно Холкрофт.

— Осемдесет и трети номер. Да, разбира се.

— Тръгвай с мен!

— Ама чакайте, господин Холкрофт. Не мога да мръдна оттук.

— Няма да се бавим. Ето ти двайсет долара.

— Обаче само за минутка.

Портиерът на номер осемдесет и три ги поздрави любезно и с готовност се съгласи да услужи на приятеля на Джек.

— Съжалявам, сър, но този апартамент е празен почти от три седмици. И вече е даден под наем; новите наематели ще се нанесат на…

— В него има някой! — нетърпеливо го прекъсна Ноъл, като едва се сдържаше. — Една руса жена. Непременно трябва да разбера коя е.

— Руса жена ли? Средна на ръст, симпатична и много пуши?

— Да, точно същата! Коя е тя?

— Вие отдавна ли сте в хотела, господине?

— Моля?

— Искам да кажа, отдавна ли живеете във вашия апартамент?

— Какво общо има това с въпроса ми?

— Да не сте пийнали повечко…

— Какви ги дрънкате? Коя е тази жена?

— Не коя е, а коя беше. Русата жена, за която се интересувате, е госпожа Палътайн. Почина преди един месец.