Робърт Лъдлъм - Планът Холкрофт

Той се спусна по извитата стълбичка на долния етаж. Общото осветление бе изгасено; няколко пътници четяха на светлината на малките лампички над седалките си, ала повечето спяха.

Ноъл бе много объркан. Бученето в ушите му не преставаше, онези сцени не напускаха въображението му. Направо му се повръщаше — изпитваше нужда да надмогне страха, който свива стомаха му. Къде ли бе тоалетната? В дъното? Зад завеската — да, там беше, сигурно… Той дръпна завесата.

Ненадейно погледът му попадна върху първата седалка вдясно. Един пътник се размърда в съня си. Едър мъж, когото бе виждал някъде. Не можеше да си спомни къде, но беше сигурен, че го е виждал! Панически разкривено лице, профучало съвсем близо до неговото. И защо го бе запомнил? Нещо му бе направило впечатление. Но какво?

Веждите, ето какво! Дебелите вежди — извити, гъсти и страшно прошарени. Но къде беше това? И защо тези вежди събудиха у него спомен за някакво насилие? Къде беше това? От усилието да си спомни, почувства как кръвта се качва в главата му. Бученето се засили, слепоочията му пулсираха.

Неочаквано мъжът се събуди, сякаш усетил, че го наблюдават. Погледите им се срещнаха и двамата веднага се познаха.

Ноъл не можеше да си обясни защо съзнанието му свързваше този човек с насилие. И какво точно? Кога? Къде?

Холкрофт кимна разсеяно, неспособен да разсъждава повече. Болката в стомаха му режеше като нож, бученето в главата му бе вече непоносимо. За миг забрави къде се намира; сетне онези сцени се върнаха в съзнанието му. Образи и звуци от едно убийство, което по чиста случайност не бе неговото.

Трябваше да се върне на мястото си. Трябваше да се съвземе, да преодолее болката в стомаха и сърцебиенето. Обърна се рязко, дръпна завесата и тръгна обратно по пътеката към мястото си.

Седна в полумрака, доволен, че до него не седи никой. Отпусна глава на облегалката, затвори очи и с всички сили се помъчи да изхвърли от съзнанието си кошмарния образ на изкривеното в смъртен гърч лице. Не можа.

Лицето изведнъж придоби неговите черти.

После образът се размаза, сякаш се стопи… и пак придоби първоначалния си вид. Но не съвсем. Новото лице му бе непознато. Странно, грубовато… всъщност не съвсем непознато.

Внезапно се вкамени. Макар никога да не го бе виждал, го позна инстинктивно. Това бе лицето на Хайнрих Клаузен. Човекът, който бе преживял много мъка преди тридесет години. Баща му, когото не познаваше и с когото го свързваше планът.

Холкрофт отвори очи — залютя му от потта, стичаща се по челото му. Осъзнал бе още нещо, но не му се искаше да го приеме. Двамата мъже, които се бяха опитали да го отровят със стрихнин, се бяха помъчили да попречат на плана.

Значи в самолета е имало хора на оцелелите от Волфсшанце.

Служителят на рецепцията в хотел „Порто Алегре“ измъкна картончето с резервацията на Холкрофт от някаква папка. На гърба му бе залепено малко жълто пликче с бележка. Той го отлепи и го подаде на Ноъл.

— Търсиха ви малко след седем тази вечер, сеньор.

Холкрофт не познаваше никого в Рио де Жанейро и не бе казал на никого в Ню Йорк закъде заминава. Разкъса плика и извади бележката. Беше се обаждал Сам Буоновентура и поръчал да му звънне колкото може по-скоро, независимо от часа.

Холкрофт погледна часовника си — бе почти полунощ. Разписа се в регистрационната книга и заговори небрежно, макар че мисълта за Сам не му излизаше от главата.

— Трябва да се обадя в Кюрасао. Проблем ли е да се свържа по това време?

Чиновникът като че ли се засегна.

— За нашите телефонисти не, господине, а за Кюрасао не мога да отговарям.

Каквато и да бе причината за забавянето, дрезгавият глас на Сам се обади чак в 1,15 след полунощ.

— Май че си го загазил, Ноули.

— Защо? Какво има?

— Телефонният ти секретар е дал номера ми на едно ченге в Ню Йорк, някой си лейтенант Майлс, детектив. Беше бесен. Трябвало да уведомяваш полицията, ако решиш да напуснеш града, да не говорим за страната.

Господи, как можа да забрави! И чак сега разбра колко важни са били тези указания. Та нали стрихнинът е бил предназначен за него! Интересно да не би и полицията да е стигнала до същото заключение?

— Ти какво му каза, Сам?

— И аз му се развиках. Това е единственият начин да се справи човек с побеснели ченгета. Обясних му, че си на едни острови и правиш проучвания за съоръжения, от които се интересуват във Вашингтон. Малко на север, недалеч от зоната на канала; това може да значи някои неща, за които не се пита много-много.