Робърт Лъдлъм - Планът Холкрофт

А в понеделник щеше да се заеме с уреждането на ново пътуване до Швейцария. До една все още неизвестна агенция в Цюрих. В понеделник щеше да започне голямото издирване.

Ноъл си припомни разговора с Манфреди. Всъщност краят му, непосредствено преди да слезе от влака.

— Кеслер има двама сина. По-големият, Ерих, кръстен на баща си, е професор по история в Берлинския университет. По-малкият, Ханс, е лекар в Мюнхен. Доколкото ми е известно, и двамата са високо ценени и уважавани в своите области. Много са близки. Възможно е, след като на Ерих се обясни положението, той да поиска и брат му да бъде включен в плана.

— Това позволено ли е?

— Поне нищо в документа не го забранява. Сумата е една и съща за всяко от трите семейства и всяко от тях има право само на един глас при вземането на решения.

— А какво ще ми кажете за Фон Тиболтови?

— Страхувам се, че тяхната история е малко заплетена и това може би ще ви затрудни. След войната майката и двете деца са заминали за Рио де Жанейро. Преди пет-шест години цялото семейство е изчезнало. В буквалния смисъл на думата. Полицията няма никакви сведения за тях. Никакъв адрес, никакви делови връзки, абсолютно нищо в никой от големите градове. А това е странно — за известно време майката е била доста преуспяваща. Но като че ли никой не знае какво е станало с тях или пък ако някой знае, мълчи.

— Споменахте две деца. Какви са?

— Всъщност са три. Най-малката, Хелдън, се ражда след войната в Бразилия — явно е била зачената в последните дни на Райха. Най-голямата се казва Гретхен. Средното дете е син, Йохан.

— И казвате, че всички са изчезнали?

— Може би звучи малко драматично. Но ние сме банкери, а не следователи. Разследването ни бе много задълбочено, а Бразилия е огромна страна. Ала вие ще трябва доста да се потрудите. Потомците на другите двама вносители трябва да бъдат издирени и внимателно проучени. Това е първото условие на документа, без изпълнението му сметката няма да бъде деблокирана.

Холкрофт сгъна документа и го прибра обратно в куфарчето си. В този миг пръстите му докоснаха листа на писмото отпреди тридесет години със старомодния почерк на оцелелите от Волфсшанце. Манфреди бе прав: те бяха отчаяни болни старци в плен на безумната идея да изиграят последната си роля в една драма на бъдещето, която едва ли са осъзнавали. Защото ако я бяха осъзнали, щяха да помолят „сина на Хайнрих Клаузен“. Да го увещават, а не да го заплашват. Заплахата им беше загадка. Защо бе отправена? С каква цел? Може би Манфреди пак щеше да излезе прав. Странното писмо бе загубило първоначалното си значение. Имаше неща, които трябваше да се премислят.

Холкрофт улови погледа на стюардесата, която си бъбреше с двама души на масата от другата страна на пътеката, и й поръча с жест още едно уиски. Тя му се усмихна любезно и кимна в знак, че поръчката ще бъде незабавно изпълнена. Той отново потъна в мислите си.

Пак го връхлетяха неизбежните съмнения. Готов ли бе да посвети почти година от живота си на един невероятен по мащабите си план, подлагащ на изпитание първо неговите качества, а след това и тези на децата на Кеслер и Фон Тиболт, ако въобще успееше да ги открие? Той си припомни думите на Манфреди: „Смятате ли, че изобщо имате избор?“. Отговорът на този въпрос беше — и да, и не. Двата милиона, за него равнозначни на свобода, бяха изкушение, на което трудно можеше да се устои, но той би могъл. Макар и да бе недоволен от много неща, той се утвърждаваше професионално. Репутацията му растеше, все повече доволни от работата му клиенти го препоръчваха на други. Какво щеше да стане, ако внезапно престанеше да приема поръчки? И ако оттеглеше ненадейно кандидатурата си от десетината конкурса за проекти, в които вече бе обявил участието си? Тези въпроси трябваше добре да се обмислят, тук не ставаше дума само за пари.

И все пак, докато разсъждаваше така, Ноъл изведнъж осъзна колко безсмислени са всъщност аргументите му. В сравнение с мащабите на… плана, въпросите му бяха маловажни. Независимо от личните му съображения, това поделяне на милиони между пострадалите от една нечувана безчовечност отдавна е трябвало да стане. Сега това бе негов неотменим дълг. От дълбините на времето го бе призовал един глас, това бе отчаяният зов на собствения му баща, когото той не познаваше. По необясними за самия него причини Ноъл не можеше да остане глух за този глас; не можеше просто да пренебрегне душевната агония на този човек. Още на другата сутрин щеше да отиде с кола до Бедфърд Хилс, за да види майка си.