Робърт Лъдлъм - Планът Холкрофт

— Ако не те бях намерил тук, щях да покажа картата — отвърна пътникът, пъхайки я обратно в джоба на сакото си.

— Пази я. Може пак да ти потрябва — навсякъде има полиция. Какво смяташ да правиш?

— Ще се върна обратно в самолета.

— Смяташ, че са още там?

— Да, трябва да са там. Това е единственото обяснение.

Двамата излязоха от стаята и бързо прекосиха багажното помещение, минавайки покрай многобройните конвейерни ленти. Най-после стигнаха до една стоманена врата с надпис: „ВХОД ЗАБРАНЕН“. Митническият служител извади ключ, отвори я и пристъпи прага пръв в дълъг тунел, който водеше към пистата. Четиридесет секунди по-късно се озоваха пред друга стоманена врата, пазена от двама души — единият от митниците, а другият — от летищната полиция. Първият позна началника си.

— Здравейте, капитане. Ужасна нощ.

— Страхувам се, че това е само началото — отвърна началникът. — Накрая може и ние да се окажем забъркани. — После погледна полицая и кимна към придружителя си: — Този човек е от Федералната. Водя го към „591“ на „Бритиш еъруейз“. Случаят може да е свързан с наркотици.

Полицаят, изглежда, се притесни. Очевидно му бе наредено да не пуска никого през тази врата. Колегата му от митниците се намеси:

— Хайде, пусни го. Той командва цялото летище „Кенеди“.

Полицаят сви рамене и отвори вратата.

От черното нощно небе се изливаше пороен дъжд, а откъм Джамайка бей се стелеше мъгла на талази. Мъжът, който придружаваше митническия началник, набързо облече шлифера си. В ръката, върху която го бе преметнал, стискаше пистолет. Сега го затъкна сръчно в колана на панталона си.

Боингът блестеше на светлината на прожекторите, по корпуса му обилно се стичаше дъжд. Навсякъде сновяха полицаи и механици, които се различаваха един от друг само по контрастните оранжеви и черни мушами.

— Аз ще се оправя с полицаите вътре — каза митничарят и махна към металната стълбичка, свързваща задната част на голям камион и една от вратите на самолетния корпус. — Успех в издирването.

Мъжът с шлифера кимна, макар че изобщо не слушаше. Очите му оглеждаха района. Боингът бе точно пред очите му, ограден с въжета, вързани за метални колове на около тридесет метра от него, а между тях стояха полицаи. Мъжът с шлифера бе влязъл в охраняваното пространство и се движеше свободно из него. В края на успоредните въжета той свърна вдясно и се насочи към задната част на самолета. Кимаше свойски на полицаите от постовете и от време на време небрежно размахваше пропуска пред очите на онези, които го поглеждаха озадачено. Непрекъснато се взираше през дъждовните капки в лицата на тези, които влизаха и излизаха от самолета. След като бе изминал три четвърти от разстоянието до опашката на самолета, внезапно чу гневния вик на някакъв механик:

— Какво се туткаш, по дяволите? Я стегни крика!

Обект на гнева му бе негов колега, който стоеше на платформата на цистерна с гориво. Той нямаше мушама и бялото му работно облекло бе съвсем подгизнало. На шофьорското място в камиона седеше друг механик, също без мушама.

Ето каква била работата, помисли си мъжът с шлифера. Убийците са носели работни комбинезони под костюмите си. Обаче не са предвидили, че може да завали. С изключение на тази грешка бягството бе замислено перфектно.

Мъжът отиде до цистерната, скрил ръката с пистолета под шлифера си. Той се взря през прозореца на кабинката в лицето на човека, седнал на шофьорското място; другият седеше в дясната част на платформата, извърнат настрана. Лицето зад прозорчето се втренчи ужасено и се дръпна с невярващ поглед назад. Но мъжът с шлифера бе много бърз. Той отвори вратата, извади пистолета, който беше със заглушител, и стреля. Жертвата рухна върху таблото и го оплиска с кръвта на пробитото си чело.

Чул шум от раздвижване, другият от платформата се наведе и погледна надолу.

— Вие! От салона на самолета! С вестника!

— Влизай в кабината! — изкомандва го рязко, но отчетливо въпреки проливния дъжд мъжът с шлифера; ръката му с пистолета бе скрита зад вратата.

Мъжът на платформата очевидно се колебаеше. Мъжът с шлифера се огледа. Полицаите се суетяха наоколо. Дъждът плющеше по униформите им, а силната светлина на прожекторите ги заслепяваше. Никой не забелязваше сцената, предвещаваща смърт. Мъжът с шлифера се протегна, сграбчи белия работен комбинезон на оцелелия убиец и го набута през отворената врата в кабинката на камиона.

— Вие се провалихте! Синът на Хайнрих Клаузен все още е жив — изрече той хладнокръвно. След това стреля отново. Убиецът се свлече на седалката.