Робърт Лъдлъм - Планът Холкрофт

Ако тези потомци обаче не успееха да спечелят доверието на швейцарските директори или пък им се стореха неподходящи по една или друга причина, тогава щяха да бъдат проучени техните братя и сестри и евентуално да се избере някой от тях. Ако всички наследници се окажеха недостойни за тази висока отговорност, милионите щяха да почакат още едно поколение, когато други запечатани инструкции щяха да бъдат прочетени от упълномощени лица и от още неродени потомци. Решението бе невероятно: друго поколение.

„Законният син на Хайнрих Клаузен е известен сега под името Ноъл Холкрофт и живее с майка си и втория си баща в Америка. На определена дата, избрана от директорите на Голямата Женевска банка, не по-рано от тридесет и не по-късно от тридесет и пет години — гореспоменатият законен син на Хайнрих Клаузен трябва да бъде запознат с отговорностите си. Той на свой ред трябва да се свърже с останалите наследници, за да може сметката да бъде деблокирана съгласно определените условия. Чрез него средствата трябва да бъдат разпределени и предоставени на жертвите на холокоста, на семействата им и на оцелелите потомци…“

По-нататък тримата германци аргументираха избора си. Синът на Хайнрих Клаузен бе попаднал в почтено и заможно семейство… в американско семейство извън всяко подозрение. Всички следи от първия брак на майка му и бягството й от Германия бяха заличени от предания съпруг Ричард Холкрофт. Тримата знаеха, че за да бъдат унищожени напълно следите, в Лондон е бил издаден смъртен акт на името Клаузен на дете от мъжки пол с дата 17 февруари 1942 година, а по-късно в Ню Йорк е бил издаден акт за раждане на дете от мъжки пол Холкрофт. Последвалите години още повече щяха да замъглят фактите до пълното им заличаване. Детето от мъжки пол Клаузен щеше един ден просто да стане мъжът Холкрофт, без никаква връзка с действителния си произход. И все пак този произход не можеше да бъде отречен и следователно неговият избор бе изключително сполучлив, задоволявайки едновременно всички изисквания и цели на документа.

В Цюрих трябваше да бъде създадена международна агенция, която да стане своеобразен разпределител на средствата, запазвайки същевременно в пълна тайна техния източник. Ако се наложеше да има говорител, това трябваше да е Холкрофт, тъй като имената на останалите изобщо не трябваше да бъдат споменавани никога. Те бяха деца на нацисти и разкриването им неизбежно щеше да предизвика основно проучване на източниците й. А захванеше ли се някой със сметката и изобщо появеше ли се и най-слабото подозрение за произхода й, щяха веднага да бъдат изровени от забвението потулени конфискации и присвоявания. Международните съдилища щяха да бъдат затрупани от дела.

Ако обаче говорителят не бе с нацистки произход, нямаше да има никакви поводи за тревоги, разследвания, искания за ексхумации и дела. Той просто щеше да съгласува действията си с другите, всеки от които бе с право на глас при вземането на всички решения, но само той щеше да е изложен на показ. Децата на Ерих Кеслер и Вилхелм фон Тиболт трябваше да запазят пълна анонимност.

Ноъл се запита какви ли бяха „децата“ на Кеслер и Фон Тиболт. Впрочем скоро щеше да узнае.

Последните условия в документа бяха не по-малко смайващи от всичко преди тях. Сумите трябваше да бъдат раздадени в рамките на шест месеца от деблокирането на сметката. Това условие изискваше тотално обвързване на всеки наследник и всъщност точно такава бе целта на вносителите — пълно отдаване на каузата им. Изискваха се жертви, може би щяха да загинат хора. Участието в плана щеше да бъде щедро възнаградено. В края на шестмесечния период, след успешното разпределяне на средствата помежду жертвите на холокоста, цюрихската агенция щеше да бъде разпусната и всеки наследник щеше да получи по два милиона долара.

След шест месеца. Два милиона долара.

Два милиона.

Ноъл се замисли какво би означавало това както за личния, така и за професионалния му живот. Първо — свобода. Манфреди бе споменал в Женева, че е талантлив. Той наистина бе талантлив, но талантът му често оставаше незабелязан. Бе му се налагало да приема поръчки, които би предпочел да откаже; правил бе компромиси с някои проекти, които архитектът в него бе отхвърлял; отказвал бе редица съблазнителни от професионална гледна точка предложения само защото не бяха финансово изгодни и той не можеше да си ги позволи. Полека-лека се превръщаше в циник.