Робърт Лъдлъм - Пътят към Омаха

— Сам, какви ги говориш ?

— Първата работа на един съпруг е да предпазва жена си.

— От какво ?

— От сецване на кръста — Девъро повъртя медальона в пръстите си и го захвърли в храсталака от лявата им страна. — Вече не ми трябват никакви талисмани — каза той и прегърна Джени. — Имам теб и това е късметът, който ми трябва и който съм искал.

— Или може би не искаше да видя другата страна на монетата? — прошепна Редуинг в ухото му и нежно го ухапа. — Ястреба ми даде едно от тези в Хуксет. физиономията му е и от двете страни. Ако беше казал тура, щях да те убия.

— Палава гаднярка такава — прошепна Сам, играейки с устните й като шимпанзе, което яде фъстъци. — Има ли тук някоя закътана полянка, където можем да поскитаме?

— Не сега, ненаситнико. Мак ни чака.

— Той е вън от живота ни; това е и вече край!

— Искрено се надявам да е така, скъпи, но понеже съм реалистка, се чудя за колко ли време ще е?

Преминаха завоя по калния път, зад който се издигаше многоцветната шатра от изкуствени животински кожи. От отвора в горната част се виеше дим.

— Той е тук — каза Девъро. — Хайде да се сбогуваме с него бързо и любезно, нещо от рода на „много ми беше приятно да се запознаем, но стой ако обичаш по-далеч от живота ми!“

— Това не е ли малко жестоко, Сам? Виж какво направи той за моя народ.

— За него всичко това е игра. Джени, не го ли разбираш?

— Значи играта, която играе, е добра игра, скъпи!

— Не знам, той винаги така ме обърква…

— Няма значение — каза Редуинг. — Той излиза. Мили Боже, погледни го!

Сам се втрещи, невярващ на очите си. Генерал Макензи Лочинвар Хоукинс, известен още и като Гърмяща глава, вожд на уопотамите, не напомняше ни най-малко за която и да е от гореупоменатите две личности. Нямаше и следа от военния, а още по-малко от величието на индианеца; фактически в него не бе останало нищо, което би подхождало нито на единия, нито на другия образ. Вместо това племенните одежди бяха сменени от крещящи дрехи на повърхностен човек, което беше донякъде доста убедително и достоверно. Стърчащата му късо подстригана сива коса беше покрита от жълта барета, под големия му нос се кипреше тънък черен мустак, а под всичко това, виолетова широка вратовръзка, която крещящо контрастираше с розовата му копринена риза, която от своя страна съвсем се допълваше в цветово отношение с плътно прилепналите яркочервени панталони с маншети, спускащи се върху чифт бели мокасини „Гучи“.

— Мак, за кой ще се представяш пък сега, по дяволите? — извика Девъро.

— А, ето ви и вас двамата — каза Ястреба без да отговори на въпроса. — Мислех си, че ще трябва да тръгна без да съм ви видял. Страховито бързам.

— Бързаш „страховито“ ли? — каза Дженифър.

— Мак, кой си ти?

— Макинтош Куотърмейн — отвърна глуповато Ястреба, — ветеран от шотландските гренадири. Идеята беше на Джин-Джин. Напред към Холивуд. Аз съм ко-продуцент и технически съветник в продукцията на Грийнбърг.

— Какво?

— Просто, за да държа под око развинтеното финансово въображение на Мани… и може би още няколко неща, ако ми се удаде удобен случай. В Холивуд е пълна бъркотия, нали знаете. Мисля, че има нужда от някой новатор с ясна мисъл… Вижте, беше страхотно да се видя с вас, сладури, но наистина бързам. Имам среща с моя нов адютант — асистент — полковник Роман Забриски, бивш служител от съветската военна кинопродукция. На летището. Самолетът ни отива към крайбрежието.

— Роман З.? — попита зашеметената Редуинг.

— Какво стана със Сайръс? — каза Сам.

— Той е някъде в Южна Франция, проверява един от замъците на Фрейзиър. Бил ограбен по най-вандалски начин.

— Мислех си, че ще иска да се върне пак в лабораторията.

— Да, но как със затворническо досие… ами, Куксън щял да купува някакъв химически завод… Вижте, беше върха, че вие наминахте да ме видите, куклички, но аз наистина трябва да тичам. Дай да те целуна, сладурано, и ако някога ти потрябва тест за бременност, знаеш къде да ме издириш. — Учудената Редуинг прие прегръдката на Ястреба. — И ти, лейтенант — продължи Макензи, прехвърляйки ръцете си върху Девъро, — ти си все още най-добрият адвокатски череп на планетата, с изключение, може би, на командира Пинкъс и малката дама тук.

— Мак! — изкрещя Сам. — Не виждаш ли? Ти започваш всичко отново! От Лос Анджелис няма да остане тухла върху тухла!

— Не, това не е истина, синко, изобщо не е истина. Ние ще върнем отново старите славни дни — Ястреба вдигна куфара си „Луи Вюитон“, прикривайки появилите се в очите му сълзи. — Чао , бебчовци — каза той, обърна се чевръсто и тръгна с бързи крачки по калния път — човек с мисия.