Робърт Лъдлъм - Пътят към Омаха

— Боготворенето, вожде Гърмяща глава, не влиза в работата на този Съд — каза големият черен съдия и погледна накриво. — Човек може да боготвори своя бог, или някакъв идол, или икона, или последния гуру, но това не оказва никакво влияние в съдебната зала, а и не би трябвало. Ние тук боготворим единствено правото. Ние отсъждаме въз основа на фундаментални или доказани истини, а не на убедителни хипотези, извлечени от несъществени документи отпреди повече от сто години.

— Хей , чакайте малко сега! — извика Сам — Аз прочетох тази декларация…

— Ние смятахме, че вие сте я написал, съветник — прекъсна го съдийката — Не е ли вярно?

— Да — ами, това е друга история, но нека ви кажа, аз съм страхотен адвокат и съм проучил тази декларация в най-малки подробности. Историческият доказателствен материал, който я подкрепя, е неоспорим ! Още повече, ако съдът отхвърли тези доказателства от прагматични подбуди, вие значи сте просто една сбирщина от — от…

— От какво , Съветник? — попита един от съдиите от лявата страна на банката.

— По дяволите, ще го кажа — страхливци !

— Обичам те , Сам — прошепна Дженифър.

Звучната изненада на целия Съд бе прекъсната от мощния глас на вожда Гърмяща глава, известен още и като Макензи Лочинвар Хоукинс. — Ако обичате , велики пазители на правосъдието в тази открадната от нас земя, мога ли да говоря ?

— Какво има, пернат термит такъв? — изписка Върховният съдия Рийбок.

— Току-що станахте свидетели на бесния гняв на един честен човек, на един изключителен адвокат, който е готов да захвърли блестящата си професионална кариера, заради истината , която е открил в едни скрити ръкописи, които не е трябвало никога да видят светлината на деня. Точно такива безкомпромисни мъже са направили тази страна велика, защото те са се изправяли лице в лице с истината и са почувствали нейното величие. Истината и добра, и лоша, е трябвало да бъде приета с всичките жертви, които е изисквала, бляскава светлина, която е извела една нова нация до нейното величие, до нейната слава . Всичко, което желае той, което желаем ние, което желаят всички индиански народи, е да бъдем част от тази велика страна, която някога сме наричали наша. Толкова ли ви е трудно да го преглътнете?

— Съществуват и съдбовни национални интереси, сър — каза черният съдия с малко по-ведра физиономия. — Изключителни финансови натоварвания, жестоки данъци върху цялата държава, които няма да се посрещнат с одобрение. Както мнозина преди нас са казвали, за съжаление в повечето случаи този свят е много нечестен.

— Да преговаряме , тогава, сър! — извиси глас Гърмящата глава. — Орелът не лови мухи. Вместо това, както се изрази нашият млад съветник, този могъщ орел прорязва небесата с великолепен полет, но е далеч по-важен, като всепризнат символ на свободата.

— Аз го казах…

— Млъкни!… О, вий, съдии, позволете на тази незначителна муха да намери своята искрица надежда под крилото на великия орел. Не ни прогонвайте отново, защото вече не остана място за нас. Дайте ни уважението, което отдавна ни се полага — дайте ни надеждата, която ни е необходима, за да оцелеем. Без нея ние ще загинем, и гибелта ни ще бъде окончателна. Бихте ли искали това да тежи на вашата съвест — ръцете ви не са ли достатъчно кървави?

Тишина. Повсеместна. Освен:

— Ей, Мак, не е зле — прошепна Сам с левия ъгъл на устата си.

— Великолепно! — прошепна Дженифър отзад.

— Задръж така, малка кобилке — отвърна също тихо Ястреба, извръщайки глава. — Сега следва гвоздеят.

— Какво си намислил? — попита Аарон Пинкъс.

— Само слушайте — прошепна Сайръс. — Известно ми е що за човек е генералът. Сега ще ги ужили там, където наистина ще ги заболи. Право в задниците.

Микрофоните бяха изключени още веднъж, докато съдиите за пореден път се оттеглиха на съвещание. Най-накрая съдията от Ню Ингланд, който имаше вид на недохранен, заговори: — Заключителната ви реч беше наистина затрогваща, вожде Гърмяща глава — каза той тихо, — но подобно обвинение може да бъде отправено и от името на множество малцинства. Историята не е била благосклонна към тези народи, за лично мое най-голямо съжаление. Както е казал един от нашите президенти: „Животът не е справедлив“, но той трябва да продължи и да става по-добър за мнозинството, а не за нещастните пострадали малцинства. Ние всички от все сърце бихме желали да можем да променим този сценарий, но това е извън нашите способности и възможности. „Бруталността на историята“ — така го е определил Шопенхауер. Аз искрено ненавиждам това заключение, но съзнавам истинността му. Ние можем да отприщим един потоп, който да погълне цели общности в цялата страна с далеч, далеч по-лоши последствия, отколкото за ищците.