Робърт Лъдлъм - Пътят към Омаха

Пинкъс се беше разровил в списъците на завещанията и в отчетите за платени данъци и откри, че няма никакъв роднина, още по-малко наследство. И дълбоко в религиозната душа на Аарон Пинкъс се загнезди мисълта, че каквото и да измъчва Сам сега, има връзка с това неясно богатство. Какво беше то? Може би отговорът се криеше в тази величествена стара къща.

Пинкъс позвъни.

Измина цяла минута преди вратата да се отвори и една възпълна прислужница на средна възраст в зелено-бяла униформа да застане пред него.

— Сър? — каза тя.

„По-студено отколкото е необходимо“ — помисли си Аарон.

— Госпожа Девъро — отвърна Пинкъс. — Струва ми се, че тя ме очаква.

— Значи това сте вие ? — попита отново прислужницата и този път Аарон беше сигурен, че студенината в гласа й беше по-силна. — Е, надявам се, че харесваш тъпия чай от лайка, приятел. Щото аз го мразя. Влизай.

— Благодаря.

Уважаваният, но с не съвсем вдъхваща респект външност адвокат влезе във фоайето, облицовано с розов норвежки мрамор и компютърът в мозъка му моментално отбеляза екстравагантността.

— А какъв чай предпочитате, скъпа моя — попита той.

— Чашка от онова ръженото! — възкликна жената, хилейки се хрипливо и ръгна с лакът кльощавото рамо на Аарон.

— Ще го имам предвид, когато те поканя на чай сред отбрано общество в хотел „Риц“.

— Това сигурно ще бъде на кукувден, нали приятелче.

— Моля?

— Мини през онази двойна врата там — посочи прислужницата вляво. — Префърцунената те чака. А аз имам работа, драги ми господине.

След тази команда жената се обърна и тръгна с тежка стъпка по скъпия под, след което изчезна зад елегантната вита стълба.

Аарон стигна до двойната врата, отвори я и надникна вътре. Елинор Девъро беше седнала на една бяла брокатена кушетка в богато украсената също във викториански стил стая. Пред нея, на масичката за кафе, беше поставен сребърен сервиз за чай. Тя беше такава, каквато Аарон си я спомняше — жена с приятна осанка, застаряващо лице, прекарало дълги години по яхти, и големи сини очи, които говореха повече, отколкото тя изобщо би искала да разкрие.

— Госпожо Девъро, колко се радвам да ви видя отново.

— На мен също ми е приятно, господин Пинкъс. Моля, заповядайте, седнете.

— Благодаря — Аарон влезе, усещайки големия и скъп ориенталски килим под краката си. Разположи се в едно от креслата в бял брокат вдясно от кушетката. Мястото беше посочено от госпожа Девъро с аристократично кимване.

— От неистовия смях, който дочух — каза тя, — мога да се досетя, че вече сте се запознал с братовчедката Кора, нашата домашна прислужница.

— Тя е ваша братовчедка?

— Смятате ли, че ако не беше, щеше да стои и пет минути в тази къща? Разбирате ли, когато вашето семейство е по-добре от другите… вие имате някакви задължения към роднините си, нали така?

— Noblesse oblige 6 6 Благородството задължава (фр.) — Б.пр. , мадам. Много добре казано.

— Да, предполагам, че е така, но не желая никой да го казва. Някой ден тя ще се задави с краденото уиски и задълженията ще свършат.

— Логично заключение.

— Но вие не сте дошъл тук, за да обсъждаме живота на Кора, нали? Чай, господин Пинкъс? Сметана, лимон, със захар или без?

— Простете, госпожо Девъро, но ще трябва да ви откажа. Приемете го като неприязън на стария мъж към етеричното масло.

— Много добре. На старата жена също. Тази чашка е четвъртата, която си наливам. — Елинор взе една кана от лиможки порцелан, поставена вляво от сребърния сервиз. — Прекрасно тридесет и пет годишно бренди. Уверявам ви, господин Пинкъс, че неговите химикали не вредят на никого. Това проклето нещо си го пия сама, така че Кора да не разбере.

— Това е любимото ми питие, госпожо Девъро — каза Аарон. — Но мисля да не казвам на доктора си.

— L’chaim 7 7 Срамота (непр. фр.) — Б.пр. , господин Пинкъс — Елинор Девъро наля и на двамата по една солидна доза и вдигна чашата си за чай.

— A votre sante 8 8 Наздраве (фр.) — Б.пр. , госпожо Девъро — каза Аарон.

— Не, не, господин Пинкъс. Името Девъро може и да е френско, но прадедите на съпруга ми са се преселили в Англия още през петнадесети век. По-точно те са били военнопленници от битката при Креси, но след известно време си създали свои собствени армии и били признати от короната. Ние сме коренни англичани.

— Какво трябваше да кажа тогава?

— Какво ще кажете за „Горе знамената“?

— Това религиозно ли е?

— Ако сте убеден, че Той е на ваша страна, вероятно да — И двамата отпиха и поставиха чашите си върху изящните поставки. — Това е добро начало, господин Пинкъс. А сега да се заемем ли с това, което ви интересува — сина ми?