Робърт Лъдлъм - Пътят към Гандолфо

— Дори с огромно желание — добави Мадж.

— Ооо — рече Ан.

— Да, добре. Способностите на генерала са огромни — запелтечи Сам. — Искам да кажа… така де, не очаквах да ви видя наведнъж. Заедно. Така на куп.

— О, ние сме си цял женски клуб, майоре — успокои го Мадж, Сочни и пълни, която седеше на също такава възглавница до него и се пресегна да го потупа по ръката. — Джини ви е казала. Ние…

— Да, зная — прекъсна я Девъро.

— И да разговаряте с една от нас за Мак, все едно, че разговаряте с всички ни — добави Лилиан, Малки и щръкнали, от другия край на стаята.

— Точно така — изгука Ан, Полегати, но непослушни и неочаквано се изправи насред стъклената стена.

— В случай, че нямаме кворум, аз изпълнявам ролята на говорителка — изръмжа Реджайна Грийнбърг, разположила се върху кожа от ягуар на дивана отдясно. — Защото съм първата и съм най-старша.

— Не непременно по възраст, скъпа — обади се Мадж. — Не искаме да се подценяваш.

— Не зная откъде да започна — рече Сам, но въпреки това се хвърли смело напред към трудната задача. Бегло засегна абстрактните неволи при общуването със силно индивидуалистична личност. Бавно и спокойно обясни, че Макензи Хоукинс е въвлякъл правителството на своята страна в особено деликатна ситуация, от която трябва да се намери изход. И въпреки че правителството било безусловно и безкрайно благодарно на Хоукинс за изключителните му заслуги, често се налагало да се проучва миналото на даден човек, за да му се помогне — не само на него, а и на правителството — да излезе от трудни положения. Често онова, което изглеждало донякъде отрицателно, водело до положителни резултати, дори само за да балансира и подчертае положителните характеристики.

— Значи искате да го прекарате — обобщи Реджайна Грийнбърг. — Очакваше се това да стане, нали, момичета?

Последва хоров отговор „да“, придружен с утвърдителни кимания.

Сам много добре разбираше, че не трябва открито да отрича това; у тези жени имаше много повече интелигентност, а може би й усет, отколкото личеше на пръв поглед.

— Защо говорите така? — попита той Джини.

— За Бога, майоре! — отговори Титаничната цица. — Мак от години си имаше неприятности с посерковците от Вашингтон! Колко пъти им е бърсал насраните задници! Именно заради това си умират от кеф, когато онези либерали от Севера го взимат на подбив. Но с Мак шега не бива!

— Точно сега никой не го взима на подбив, госпожо Грийнбърг. Мога да ви уверя в това.

— Какво толкова е направил? — попита настървено Ан, чийто разкошен силует се очертаваше на фона на стената-прозорец.

— Обезобразил… — Сам изведнъж спря, защото думата му се стори неподходяща. — Разрушил национален паметник, принадлежащ на правителство, с което се опитваме да сме в добри отношения. Нещо като паметника на Линкълн.

— Пиян ли е бил? — поинтересува се Лилиан, напърчила малките си гърди срещу него като артилерийски снаряди.

— Твърди, че не бил пиян.

— Значи не е бил — заяви Мадж убедено от възглавницата до него.

— Мак може да пие наравно с цял батальон, докато не паднат всички под масата — поясни Джини и за по-убедително кимна с глава, — но никога, никога не е злепоставял пагона заради уиски.

— Той никога не го е казвал с думи, майоре — обади се Лилиан, — но при него този принцип бе по-непоклатим от всяка друга клетва.

— По две причини — добави Джини. — В никакъв случай не искаше да унижава ранга си, а и не можеше да допусне посерковците да му се присмиват заради пиянство.

— Така че, виждате ли — заяви Мадж, — Мак не е направил на паметника на Линкълн това, за което го обвиняват. Той просто не би го направил.

Сам въртеше очи ту към една, ту към друга. Ясно бе, че никоя от бившите госпожи Хоукинс няма да му помогне, никоя нямаше да каже лоша дума за този човек.

Защо?

Положи адски усилия, за да стане от възглавницата и се опита да си придаде израз на адвокат на кръстосан разпит. Много мил, много скромен адвокат. Заразхожда се бавно покрай огромния прозорец. Ан се настани на неговата възглавница.

— Естествено — започна той с усмивка, — тези обстоятелства, събирането ви тук поражда няколко въпроса. Не че сте длъжни да отговаряте на тях, но честно да ви кажа, лично аз не го разбирам. Нека ви обясня…

— Нека да отговоря — прекъсна го Реджайна. — Не можете да разберете защо харемът на Хоукинс брани името му? Нали така?

— Именно.

— Като говорителка — продължи Джини с мълчаливите кимания на одобрение от страна на останалите — ще бъда кратка и точна. Мак Хоукинс е велик пич — и в леглото, и извън него. Това за леглото не е смешно, защото много бракове се провалят точно заради това. Невъзможно е да се живее с кучия му син, но вината за това не е негова. Мак ни даде нещо, което никога няма да забравим, защото то е с нас всекидневно. Той ни научи да разчупваме калъпа си. Просто, нали? „Разчупи калъпа си.“ Но, приятелю, това те освобождава . „Ти сам разполагаш със собствените си възможности“, казваше той. „Никой не може да те принуди да направиш нещо и няма нещо, което да не можеш да направиш; използвай способностите си и работи като луд.“ Е, разбира се, не всички вярваме в това свещено правило. Но бог ни е свидетел, че той накара всяка една от нас да се опита да го приложи. Той ни освободи само с едно щракване на пръстите и мисля, че се справихме добре. Така че, виждате ли, никоя от нас няма да му откаже услугите си, ако почука на вратата й. Схващате ли?