Робърт Лъдлъм - Пътят към Гандолфо

Хоукинс заобиколи селото, като се стараеше да се движи от страната на склона. Щяха да го преследват. Можеше да остане сред хълмовете колкото си поиска; това не го притесняваше. Някога бе живял месеци наред, скрит в планините Кун Сул и Лай Тай в Камбоджа; оправяше се в гората по-добре и от дивите животни. Та нали беше професионалист !

Сега обаче нямаше смисъл да го прави. Трябваше да се добере до мисията и да разгласи пред свободния свят с какъв враг си има работа. Крайно време беше, мамка му! Можеха да изпратят радиограми, да барикадират целия комплекс и да се бият, докато самолетоносачите не им осигурят въздушна подкрепа. Ако трябва, да вдигнат във въздуха цял Пекин. След това можеха да ги измъкнат с хеликоптери.

Разбира се, цивилните мухльовци щяха да напълнят гащите, но той щеше да ги стегне. Щеше да ги научи тези посерковци как да се бият. Да се бият! Не да разтягат локуми!

Макензи спря да фантазира. Отдолу по пътя зад завоя пърпореше самотен моторист. Носеше полицейска униформа. Като по поръчка!

Хоукинс се надигна от високата трева и залази надолу по хълма. За по-малко от минута стигна до пътя. Мотопедът все още бе зад завоя, но се чуваше задавеното му бръмчене. Генералът се просна насред пътя и присви крака, за да изглежда по-малък. Притаи дъх и зачака.

Звукът от мотора се чуваше по-ясно — явно бе излязъл от завоя. След малко изкюфка и спря. Полицаят слезе и подпря машината на степенката. Хоукинс чуваше бързите стъпки, с които онзи идваше.

Полицаят се наведе над него и докосна рамото му, щом разпозна американската униформа. Мак подскочи. Полицаят изпищя.

След пет минути, опънал до пръсване полицейската куртка и панталоните, намъкнати върху неговите, Хоукинс нахлупи мотористките очила и тясната фуражка с ластик за стягане под брадата. За късмет, намери из джобовете си пура. Сдъвка края й и я запали.

Сега вече можеше да потегли.

Дипломатическото аташе се втурна в кабинета на шефа, без да обърне внимание на секретарката и без да почука на вратата. Шефът лъскаше зъбите си с копринено парцалче.

— Извинявайте, сър. Току-що получих инструкциите от Вашингтон! Нали искахте да ги прочетете веднага?

Шефът на дипломатическата мисия в Пекин взе телефонограмата и зачете. С всяка прочетена дума очите му се разширяваха, а долната му челюст увисна от учудване. Между зъбите му се бе закачил конец от копринения плат, който бе провиснал надолу към бюрото.

На около километър пред себе си Хоукинс забеляза заградителния кордон, препречил полупавираното пекинско шосе. През зацапаните очила успя да различи само патрулната кола на полицията и войниците, строени в редица на пътя.

Приближавайки с пълна скорост, забеляза, че си подвикваха нещо един на друг. Един от тях излезе напред и размаха отчаяно пушката над главата си. Явно му даваше знак да спре.

Нямаше съмнение защо го спират. Майка му стара, помисли си Хоукинс, като ще се мре, поне да е като хората ! С всички сили напред, с гръм и трясък — давай! Крясъците на комунягите щяха да му спукат тъпанчетата!

Брех, майка му стара! Не виждаше нищо от прахоляка, а стъпалото му все се изплъзваше от проклетия педал на газта.

Посегна към кобура и измъкна колта.

За прицелване и дума не можеше да става, но поне знаеше къде е спусъкът! И го натисна няколко пъти!

За негово учудване полицаите не отвърнаха на стрелбата; вместо това наскачаха един върху друг, като побеснели прасета в прахта встрани от пътя и с писъци ровеха земята, за да се скрият от куршумите.

Грозна работа!

Доколкото виждаше през мръсните очила и дима от пурата, дори офицерът в средата не посмя да стреля. И това ми било офицер !

Макензи не отпускаше педала на газта и изпразни докрай пълнителя на пистолета. Изкачи се по купчина пръст и пясък, прелетя във въздуха с мотоциклета и запрепуска по тревистия склон на някакъв хълм. Докато летеше, забеляза под себе си крещящи полицаи и искрено съжали, че нямаше повече патрони. Въртеше като бесен кормилото на мотора, за да го насочи обратно към пътя.

Най-после! Изкачи се на шосето! Бе пробил барикадата! И се носеше като фурия по магистралата към Пекин!

Истинско удоволствие бе да надува по бетонната настилка. Колелата на мотора пееха, вятърът галеше лицето му — чист и свеж ветрец, който въртеше в големи кръгове около ушите му дима от неизгасналата пура. Дори през очилата вече виждаше по-добре.