Робърт Лъдлъм - Ашкелон

— Чудо на чудесата — каза Хайторн, смеейки се, а жизнеността му се беше възвърнала. — Надявах се, че ще успееш да се свържеш с него.

— Можех ли да направя нещо друго, драги мой? Не бях любезна Тай. Ти толкова ми липсваше.

— Току-що освободих стая, надолу по улицата — каза Тайръл колебливо. — Сигурен съм, че мога да я получа обратно.

— Моля те. Направи го, моля. Как е името на хотела?

— Хотел е малко пресилено казано. Нарича се „Фламбо-ян“ 19 19 Блестящият (фр.). — Бел. ред. , също намек за неговата класа.

— Иди там, драги мой, а аз ще дойда след десет-петнадесет минути. Кажи на рецепцията, че ме очакваш и да ми дадат номера.

— Защо?

— Искам да донеса на теб… на нас… един подарък. Трябва да се отпразнува — каза тя.

Те се прегръщаха в затвореното пространство на малката хотелска стая. Доминик трептеше в ръцете на Хайторн. Подаръкът, който му донесе, бяха три бутилки изстудено шампанско. Всичките бяха качени в стаята в кофички с лед от момчето на рецепцията, за което то получи бакшиш.

— Поне виното е бяло — каза Тайръл, като я освободи от прегръдките си и отиде до бюрото, за да отвори първата бутилка. — Представяш ли си, не съм пил уиски от четвъртия ден, след като ти изчезна? Разбира се, в тези четири дни изпих всички запаси на острова и загубих двама приятели, но така става, щом бутилките с бърбън се изпият.

— Тогава от моето тръгване има един положителен резултат. — Доминик седеше на малката кръгла маса, откъдето се виждаше пристанището на Сейнт Бартелеми.

— Спести ми го, не съм вече същият. — Хайторн донесе чашите и бутилките до масата. После постави стола си срещу нея. — Какъв е този изтъркан израз? — каза той, като сядаше. — Това място е за теб, дете!

— Това място е за двама ни, драги мой. — Те пиха и Хайторн напълни повторно чашите.

— Сигурно имаш клиент оттук? — попита Доминик.

— Не — Тайръл мислеше усилено. — Оглеждам мястото за един хотелски синдикат във Флорида. Те разчитат на моето участие. Това става по всички острови — икономиката го налага.

— Да, чух за това. Тъжно е все пак.

— Много тъжно, но вероятно неминуемо. Казината осигуряват работни места… Не искам да говорим за островите, нека да говорим за нас.

— Какво има да се говори, Тай? Твоят живот е тук, моят е в Европа или Африка, из бежанските лагери в обсадени страни, където хората се нуждаят от нашата помощ. Налей ми още! Ти и виното сте заразителни.

— А какво ще стане с теб, с твоя живот? — Хайторн напълни чашите.

— Скоро ще видиш, драги мой. Един ден ще се върна и ако не си се оженил, ще седна на стълбите на твоята фирма „Олимпик Чартърс“ и ще кажа: „Здравей, командире, вземи ме или ме хвърли на акулите.“

— Колко скоро е твоето скоро?

— Не много дълго, дори и моите сили са на привършване… Но нека да не говорим за неизбежното, Тай. Трябва да говорим за днес.

— Какво?

— Обадих се на моя съпруг тази сутрин от любезните съседи на чичо ми. Трябва да летя обратно да Париж довечера. Той има бизнес с кралското семейство в Монако и иска да съм с него.

— Довечера?

— Не мога да му откажа, Тай. Той е правил толкова много неща за мен и изисква само присъствието ми. Изпраща самолет на компанията до Мартиника. Ще съм в Париж след няколко часа. Ще направя едно голямо пазаруване сутринта и ще се срещнем в Ница късно през деня.

— Ще изчезнеш отново — каза Хайторн. Шампанското вече се отразяваше на речта му. — Ти няма да се върнеш!

— Грешиш, драги мой… моя любов. Ще се върна след две или три седмици, повярвай ми. Но засега, за тези няколко часа, бъди с мен, стой с мен, люби ме! — Доминик стана от стола. Махна сакото на белия си костюм и започна да разкопчава блузата си.

Тайръл стана и се съблече, като направи пауза, за да напълни чашите.

— За Бога, люби ме! — извика Доминик, когато и двамата легнаха в леглото.

Димът на цигарите им се издигаше към тавана в отблясъка на следобедното слънце отвън. Телата им бяха изтощени. Мозъкът на Хайторн се възстановяваше от страстната любов с големи глътки шампанско направо от бутилката.

— Как ме намираш в леглото? — прошепна Доминик, като се завъртя и легна върху него. Нейните пищни гърди обхванаха лицето му.

— Ако има рай отвъд, нямам нужда от него — отговори Тайръл, като се смееше доволно.

— Това е такава страхотна похвала, че съм принудена да ти налея друга чаша. На себе си — също.

— Това е последната бутилка. Ние пиянстваме, лейди.

— Не ме интересува. Това е последният час, преди да те видя отново. — Доминик се протегна над леглото и наля остатъка от шампанското в чашите. От нейната страна до леглото вече имаше локви.