Робърт Лъдлъм - Ашкелон

— Тай?

— Ние се познавахме не чак толкова добре, но пийвахме сегиз-тогиз. Жена ми работеше в посолството в Амстердам. Бяха приятели.

— Той подозира ли те в убийството на жена му?

— По дяволите, показах му фотографиите, но се заклех, че нямам нищо общо с нейната смърт… което е самата истина.

— Но имахте.

— Няма как да го е узнал. Освен това руснаците оставиха явни следи като предупреждение за другите си агенти.

— Но ние всички имаме развити инстинкти, нали?

— Какво искате от мен, господин директор? Аз свърших разговора.

— След като британците са го вербували, свикай незабавно хората си и решете какво можете да направите, за да му помогнете. — Директорът на ЦРУ се наведе над бюрото и написа на лист от тефтер: „Координация с МИ-6 и Дьозием. Тук са двете имена за връзка и те са единствените, с които следва да се свързвате. Предаването и приемането да става с промяна на честотите за объркване при подслушване.“ — Директорът подаде листа.

— Абсолютна секретност — отбеляза офицерът от морското разузнаване, като четеше имената. — Какви са кодовете?

— „Момиченцето — кръв“. Когато сте на приемане-предаване.

— Знаете ли — каза Стивънс, като ставаше от стола и слагаше бележката в джоба си. — Имам чувството, че всички може би преувеличаваме. Преживели сме дузина тревоги като тази… бойни отряди, изпращани от Средния изток, психопати, които искат да стрелят по президента на летището, теории, изградени от налудничави писма… и в деветдесет и девет процента от случаите тези неща се оказваха въздух под налягане. Изведнъж сама жена, пътуваща с младеж, се появява на мониторите и тътен се разнася от Йерусалим до държавния секретар с камбанен звън в Париж и Лондон. Не ви ли се струва прекалено?

— Задълбочено ли прочетохте информацията, която получих от Лондон и препратих на вас? — попита директорът на ЦРУ.

— Много основно. Тя е психопат по всички показатели на Фройд и без съмнение е ориентирана към покушения. Това не я прави амазонка.

— Защото не е. Баярат можеше да бъде момичето от съседната врата в Сентървил, САЩ, или празноглава манекенка на парижкия Сент Оноре, или плаха, нежна еврейка в израелската армия. Тя не води наемници, капитане, тя ги дирижира, в това е геният й. Тя създава планове, после движи важните фигури в тях към предназначените цели.

— Позволявате ли да попитам? — Морският офицер премести краката си. Дишаше дълбоко. Лицето му почервеняваше от изкачването на кръвта към главата му. — Какво направих… о, Боже, какво направих… казахте, че ще остане в тази стая.

— Ще остане.

— Боже, защо го направих? — Очите на офицера сякаш бяха в мъгла, а тялото му се олюляваше. — Аз убих жената на Тай!

— Приключено е, капитан Стивънс. За нещастие вие ще живеете с това до края на живота си… така, както аз живея тридесет години след Хо Ши Мин. Това е наказанието ни.

Братът на Тайръл, Марк Антъни Хайторн, известен като Марк-бой на местния карибски жаргон, смесица от италиански, испански и френски, беше доплавал до Вирджин Горда да поеме кораба на брат си. Марк Хайторн беше незаменимият по-малък брат. Малко по-висок от Тайръл, доста по-строен, може би слаб, за да сме прецизни. Лицето му приличаше на лицето на Тай, но без орловия поглед и безразличните очи на по-големия, по-опитен брат. Беше седем годни по-млад и макар че получаваше грижите и обичта на брат си, беше очевидно, че често се задява с неговия интелект.

— Хайде, Тай! — каза той категорично, докато стояха на пустия док при залез слънце. — Ти ще зарежеш целия този боклук! Не можеш да се върнеш в него, няма да ти позволя!

— Де да можеше да ме спреш, братле, но не можеш.

— Какво, по дяволите, е това? — Марк понижи гласа си като в заклинание. — Завинаги моряк, завинаги в морето! Това ли казваш?

— По принцип не! Просто мога да правя това, което те не могат. Кук и Ардисон летяха над тези острови, а аз ги развеждах с платнохода. Знам всяко заливче, всяка скала, отбелязана и неотбелязана на картата. Тук няма твърде много началници.

— Но защо, за Бога?

— Не съм сигурен, Марк, но може би е онова, което каза Кук. Според него тези са боклукът на света. Не са старите, които знаем отпреди, от нова порода са: яростни, фанатизирани, просто искат да разрушат всичко, което смятат, че им пречи да се измъкнат от бунището.

— Това вероятно е вярно. Но, повтарям, защо ти се оставяш да бъдеш въвлечен?

— Току-що ти казах. Мога да правя това, което те не могат.