Робърт Лъдлъм - Ашкелон

— Беше истина!

— Беше лъжа, капитане. Тя работеше за нас.

— Вие сте полудял… Не ви вярвам!

— Прочети досието при нас… Като сглобих информациите, разбрах, че за да са ви чисти ръцете, вие сте подхвърлили една лъжа, която се оказа истина, фатална истина. Подхвърлили сте слух чрез избран агент на вътрешни хора на КГБ, че мисис Хайторн е двоен агент, че женитбата й е истинска, а не маскировка, както руснаците са си мислели. Те я ликвидирали и потопили тялото й в канала Херен. Ние загубихме извънредно важен агент, а Хайторн загуби съпругата си.

— О, господи! — Стивънс се сгърчи на стола си, а тялото му се залюля нервно напред и назад. — Защо, по дяволите, никой не ни каза? — После внезапно той спря, очите му се приковаха в директора. — Една минута? Ако е вярно това, което казвате, тогава защо тя никога не го е казала на Хайторн?

— Можем само да гадаем. Те бяха в един и същ бизнес. Тя знаеше за него, но той не знаеше за нея. Ако знаеше, щеше да я принуди да се откаже заради рисковете.

— Как е могла да не му каже?

— Скандинавска невъзмутимост може би. Наблюдавай тенисистите им. Тя не би могла да се откаже, разбирате ли. Баща й умрял в Сибирския Гулаг като антисъветски активист, заловен в Рига, когато е била доста млада. Тя сменила името си, изградила си собствено досие, научила гладко руски, така както френски и английски, и започнала работа в Хага.

— Нищо от това не е отразено в нашите архиви!

— Можехте да го узнаете, ако бяхте вдигнали телефона, преди да вземете решение. Тя беше вербувана извън системата.

— Гадна мръсотия! Има ли, по дяволите, човек, на когото можеш да се довериш?

— Може би затова съм тук, младежо — каза Жилет, докато присвитите му дълбоки очи излъчваха неуважение и разбиране. — Аз съм един дядка от Виетнам, където нещата бяха наистина заплетени. Там беше такава голяма бъркотия, че аз си спечелих ужасна репутация, каквато не заслужавах, вместо да стана маршал. Така че знам какъв човек сте, капитане, което не извинява вас или мен, но мисля, че трябваше да научите истината.

— Щом се чувствате така, защо сте се заели с тази работа?

— Ти ме нарече цивилен и си прав в забележката. Аз съм много богат цивилен. Изкарвам много пари, отчасти заради своята неизяснена репутация, така че когато се впримчих в тази работа, реших, че си струва времето. Бих желал да се опитам да оправя нещата в тази много необходима област от управлението. Да оправя минали грешки може би.

— Съобразявайки се с вашите грешки, какво ви кара да мислите, че сте квалифициран?

— Пак същите грешки. Ние сме панически предразположени към секретност. Често не успяваме да предадем същественото… или да го открием. Например не мисля, че ще повторите грешката си с Ингрид Хайторн.

— Не беше моя грешка! Вие току-що казахте: тя не беше вербувана вътре в системата!

— Нито други 80 или 100 души. Какво мислиш за това?

— Мисля, че вони!

— Включително няколко твои лични агенти.

— Това беше преди да дойда на борда — каза морският офицер рязко. — Една система не работи, ако я пренебрегват. Дори в компютрите можеш да включиш програма, която да вреди на безопасността.

— Не го казвайте на хората, които се потят над машините на Пентагона. Вероятно няма да ви повярват.

— Шансът е един на милион!

— Приблизително същото, като оплождането на яйцеклетка от сперма. Девет месеца по-късно един живот е налице. А вие погубвате едно от тези живи същества, капитане.

— Майната ви…

— Спестете ми това излияние — каза директорът на ЦРУ, като вдигна ръце така, че лактите му останаха на страничните рамки на стола. — Този разговор остава в тази стая.

— Свършихте ли?

— Не още. Не мога да ви наредя, но бих ви предложил да се свържете с Хайторн и да му окажете всякаква помощ от която има нужда. Вие владеете цялото Карибско море, а ние се свиваме тук на тясно.

— Той няма да говори с мен — каза капитанът бавно и спокойно. — Опитвах няколко пъти. Щом разбереше кой е на телефона, поставяше обратно слушалката, без една дума да промълви.

— Говорил е с някой от твоите хора, МИ-6 потвърди това. Твоят човек казал на онзи от МИ-6, Кук, във Вирджин Горда,че Хайторн е чувал за Баярат. Знаел, че в Овалния кабинет има усилена охрана, а президентът носи предпазна жилетка. Ако ти не си му казвал това, тогава кой?

— Оставих го на шанса — отговори Стивънс неохотно. — Никъде не можах да се свържа с това копеле. Тогава казах на няколко души, които го познават, че могат да успеят, ако отидат и дадат на Тай сценария.