Робърт Лъдлъм - Самоличността на Борн

Пациентът се отправи навътре между заетите до краен предел маси, като си проправяше път през пластовете цигарен дим и се извиняваше, когато разбутваше рибари, пияни войници и проститутки с пламнали лица, които търсеха легло да отпочинат, както и малко франкове, естествено. Надникна в няколко сепарета — моряк, издирващ компанията си — докато намери капитана на рибарската лодка. На масата му седеше един мъж. Слаб, с бледо лице и тесни, любопитни очи на невестулка.

— Седни — каза капитанът. — Мислех, че ще дойдеш по-рано.

— Ти каза между девет и единайсет. Сега е единайсет без четвърт.

— Задържа ни и ще платиш уискито.

— Нямай грижа. Поръчай нещо по-свястно, ако им се намира.

Слабият бледолик мъж се усмихна. Всичко щеше да е наред.

Така и излезе. Проблемът беше с паспорта — един от най-трудните за подправяне в света. Но с повече внимание, инструменти и въображение можеше да се справи с него човек.

— Колко?

— Моят талант — и инструменти — няма да ви излязат евтино. Двайсет и пет стотарки.

— Кога мога да го получа?

— Прецизността, въображението… те искат време. Три или четири дни. Ще означава да подложа художника на голямо натоварване. Той ще ми се разкрещи.

— Още една хилядарка, ако стане за утре.

— Към десет сутринта — каза бързо бледият, — ще се прежаля.

— И хилядарката — прекъсна го намръщеният капитан. — Ти какво си домъкнал от Пор Ноар? Диаманти?

— Талант — отвърна пациентът, като не знаеше какво точно има предвид, но беше уверен, че е прав.

— Ще ми трябва снимка — каза посредникът.

— Спрях в една аркада и си направих ето тази — отговори пациентът и извади малка квадратна снимка от джоба на ризата си. — С всичките ви прехвалени инструменти съм сигурен, че ще я изчистите прилично.

— Хубави дрехи — каза капитанът, докато я подаваше на бледия мъж.

— И добре ушити — съгласи се пациентът.

Уточниха срещата за другата сутрин, платиха питиетата и капитанът пусна петстотин франка под масата. Конференцията беше свършила. Купувачът напусна сепарето и се отправи към вратата, пробивайки си път през пълната с всевъзможна сбирщина и цигарен дим кръчма.

Сблъсъкът беше тъй светкавичен и внезапен, че не му остана време да мисли. А и да реагира.

Вниманието му бе привлечено от нещо съвсем обикновено и незабележимо, но вторачилите се в него очи не бяха никак обикновени. Бяха сякаш готови да изскочат от орбитите си, разширени в безгранично недоумение и като че отказваха да повярват на това, което виждат. Бяха на границата на истерията.

— Не! О, господи, не! Не мога…. — Мъжът се шмугна в тълпата.

Пациентът се втурна след него и го сграбчи за рамото.

— Почакай малко!

Мъжът се опита да се измъкне, отблъсквайки ръката на пациента със сгърчени пръсти.

— Ти! Ти си мъртъв! Невъзможно е да си оживял!

— Оживях! Ти какво знаеш?

Сега лицето се сгърчи, превърна се в маса от нечовешки ужас, очите побеляха, устата се раззина, дишайки на пресекулки. Жълтите зъби наподобяваха животински. Изведнъж мъжът измъкна нож. Свистенето на излитащото от ножницата острие се открои от околната врява. Ръката се стрелна напред. Острието бе продължение на китката, която го стискаше. И двете се насочиха към корема на пациента.

— Крайно време е да те довърша! — изсъска мъжът.

Пациентът замахна с дясната си ръка като махало, помитайки всичко в обсега си. Той се завъртя, стрелвайки левия си крак нагоре. Петата му се заби в таза на нападателя.

— Чи-са. — Екотът в ушите му беше оглушителен.

Мъжът се стовари заднишком върху трима души от съседната маса. Ножът му падна на пода. Всички видяха оръжието; последваха викове, хора започнаха да се обръщат, ръце и юмруци разделиха биещите се.

— Махай се оттук!

— Отивайте да се карате другаде!

— Не щем полиция тук, пияни копелета такива!

Ядосаните гласове с марсилски диалект надвиха какофонията на Le Bouc de mer. Пациентът се оказа заобиколен отвред; можеше само да наблюдава как неговият кандидат-убиец се изплъзва в тълпата с ръце на слабините, пробивайки си път към изхода. Тежката врата се отвори и мъжът потъна в тъмнината на Рю Саразен.

Някой, който го мислеше за умрял — който искаше да го убие — знаеше, че е жив.

Салонът за туристическа класа на полета на Ер Франс за Цюрих беше претъпкан до последното място. Турбуленцията, разтърсваща самолета, правеше тесните седалки още по-неудобни. Бебе пищеше в ръцете на майка си, други деца хленчеха и преглъщаха писъците на ужас, а родителите се усмихваха с фалшива самоувереност, каквато, естествено, не изпитваха. Повечето от останалите пътници седяха кротко. Някои пиеха уискито си по-бързо от обикновено. Други изкарваха от пресъхналите си гърла неестествен смях, по-скоро подчертаващ, отколкото прикриващ неувереността им. Полет като този означаваше много неща за много хора, но никой не беше в състояние да избегне ужасните мисли, бидейки затворен в метална туба на десет хиляди метра над земята. Това беше неизбежно. Едно-единствено продължително гмуркане, и всичко можеше да се устреми с писък към земята. В такъв момент редица фундаментални въпроси съпътстваха неподправения ужас. Какви мисли биха могли да минат през главата на човек в подобен миг? Как би реагирал?